Айзък Азимов - Роботите и империята

Но Пендъръл бе Старши директор не в миналото. Нито пък в бъдещето. Той заемаше тази длъжност сега.

Сега Хан Фастълф бе мъртъв, но Келдън Амадиро продължаваше да е жив. Преди двайсет десетилетия Амадиро се бе примирил с положението, че на Земята бе разрешено да изпраща заселници в космоса, но сега от него можеше да се очакват неприятности. Космолитите все още бяха твърде силни, за да бъдат пренебрегвани; заселниците — все още не достатъчно укрепнали, за да действат уверено. Налагаше се да задържат по някакъв начин космолитите, докато съотношението на силите не се промени достатъчно.

А задачата как да се усмирят космолитите, от една страна, а от друга — заселниците да останат непреклонни, но същевременно и благоразумни, падаше изключително върху плещите на Пендъръл. Но това нито му харесваше, нито го бе искал.

Беше мрачна и студена утрин, снегът се трупаше все по-ожесточено — това поне си беше в реда на нещата, а той крачеше самотно през хотела. Мразеше кортежите.

Специалните части, разхвърляни наоколо в пълен състав, козируваха на място, когато минаваше покрай тях, а той уморено им отвръщаше. Обърна се към капитана, който се приближи да го посрещне.

— Някакви проблеми, капитане?

— Никакви, господин Директор. Всичко е спокойно.

Пендъръл кимна.

— В коя стая е Бейли?… Аха …Държите ли жената и нейните роботи под строга охрана?… Добре.

Той отмина. Общо взето, Д.Ж. се бе държал както трябва. Изоставената Солария би могла да се използва от Търговците като почти неизчерпаем източник на роботи и големи печалби. Макар че, навъсено мислеше Пендъръл, печалбите не бива да се бъркат с най-естествения еквивалент на световната сигурност. Най-добре беше да оставят Солария на спокойствие с нейните клопки. Не си струваше заради нея да избухва война. Д.Ж. бе направил добре, като се е махнал веднага.

И като е взел ядрения мултипликатор. Устройствата от подобен род бяха толкова невероятно масивни, че можеха да се използват само поместени в огромните и скъпи съоръжения, които бяха издигнати с цел да унищожават нашественически кораби. А даже и те си оставаха все още само на чертеж. Прекалено скъпи излизаха. Абсолютно задължително беше да се направят по-малки и по-евтини модели. Така че Д.Ж. с пълно право е сметнал, че докарването на един солариански мултипликатор е по-важно от всичките роботи на онази планета, взети заедно. Мултипликаторът би трябвало да улесни страхотно учените на Бейлиуърлд.

От друга страна, щом един от Външните светове разполага с портативен мултипликатор, какво остава за другите? Какво остава за Аврора? Ако размерът на тези оръжия може да се намали дотолкова, че да се поберат на бойните кораби, тогава една флотилия от космолити би била достатъчна, за да помете без никакви затруднения произволен брой заселнически кораби. Докъде ли бяха стигнали в тази насока? И щеше ли Бейлиуърлд да навакса преднината им с помощта на мултипликатора, донесен от Д.Ж.?

Пендъръл сигнализира за пристигането си на вратата на хотелската стая на Д.Ж., влезе, без изобщо да чака отговор, и седна, без да чака покана. Длъжността Старши директор криеше известни преимущества.

Д.Ж. надникна от банята и изломоти, докато триеше с кърпа косата си:

— Щях да посрещна Ваша Директорска Светлост с подобаващата тържественост, но ме хващате малко натясно, тъй като току-що излизам от банята и съм поставен в изключително неудобно положение.

— О, я млъквай — раздразнено изсумтя Пендъръл.

Неудържимата бодрост на Д.Ж. обикновено го забавляваше, но не и сега. В някои отношения той изобщо не можеше да го разбере. Д.Ж. беше от рода Бейли, пряк потомък на великия Илайджа и на Основоположника Бентли. Това му гарантираше Директорския пост, особено като се имаше предвид и неговата сърдечност, с която печелеше симпатии навсякъде. Вместо това той реши да стане Търговец, което си беше трудна, а и опасна работа. Можеше да направи човек богат, но много по-вероятно бе да погуби живота му или — още по-лошо — да го състари преждевременно.

Да не говорим, че този начин на живот го откъсваше от планетата понякога с месеци наред, а Пендъръл предпочиташе да се вслушва в съветите на Д.Ж., отколкото в съветите на болшинството от своите министри. Човек не винаги можеше да е сигурен дали Д.Ж. говори сериозно или не, но с едно наум си струваше да го изслуша.

Пендъръл тежко подхвана:

— Не мисля, че речта на оная жена се оказа най-доброто, което можеше да ни се случи.