Айзък Азимов - Роботите и империята

Очите на стария човек обаче се отвориха и Данил си възвърна равновесието, въпреки че продължаваше да изпитва необичайна слабост.

Очите го погледнаха и слаба усмивка заигра върху бледите, напукани устни.

— Данил. Стари приятелю… — в прошепнатите думи се прокрадна смътна прилика с тембъра на познатия глас на Илайджа Бейли. Изпод чаршафа бавно се измъкна една ръка и на Данил му се стори, че все пак разпознава Илайджа Бейли.

— Колега Илайджа — каза той тихо.

— Благодаря ти… благодаря ти, че дойде.

— За мен беше важно да дойда, колега Илайджа.

— Боях се, че няма да го допуснат. Те… другите… дори синът ми… те мислят за робот.

— Аз наистина съм робот.

— Не и за мен, Данил. Не си се променил, нали? Не мога да те видя хубаво, но ми се струва, че си съвсем същият, какъвто те помня. Кога те видях за последен път? Преди двайсет и девет години?

— Да. И за всичкото това време, колега Илайджа, не съм се променил, така че, нали разбирате, аз съм робот.

— Аз обаче се промених, и то много. Не биваше да ме виждаш в този вид, но нямах сили да устоя на желанието си да те видя още веднъж — гласът на Бейли зазвуча по-ясно, сякаш черпеше сили от присъствието на Данил.

— Радвам се да ви видя, колега Илайджа, колкото и да сте се променил.

— А лейди Гладиа? Как е тя?

— Добре е. Дойдохме заедно.

— Нали не е… — гласът му трепна с болезнена тревога, докато той се мъчеше да огледа стаята.

— Тя не слезе на планетата, но е още в орбита. Обясниха й, че не желаете да я виждате — и тя разбра.

— Това не е вярно. Искам да я видя, но на това изкушение успях да устоя. Не се е променила, нали?

— Все още изглежда така, както при последната ви среща.

— Добре… Но не можех да допусна тя да ме види сега. Не бих искал това да бъде последният й спомен за мен. При теб е различно.

— Защото съм робот, колега Илайджа.

— Престани да го повтаряш — нацупи се старецът. — Нямаше да означаваш повече за мен, Данил, ако беше човек.

Известно време той полежа, без да каже нищо, после продължи:

— През всичките тези години никога не съм й се обаждал — нито с писмо, нито с хипервизия. Не можех да си позволя да се бъркам в живота й… Още ли е женена за Гремионис?

— Да, сър.

— И е щастлива?

— Не мога да преценя. Не се държи по начин, който да показва, че е нещастна.

— Деца?

— Позволените две.

— Не се ли е сърдила, че не поддържам връзка с нея?

— Според мен тя разбираше вашите мотиви.

— Някога… споменавала ли е за мен?

— Почти никога, но Жискар смята, че често мисли за вас.

— Как е Жискар?

— Функционира нормално — по известния ви начин.

— Значи знаеш… за неговите способности.

— Той ми каза, колега Илайджа.

Бейли отново замълча. После се размърда и каза:

— Данил, пожелах да дойдеш от чисто егоистичното си желание да те видя, да видя с очите си, че не си се променил, че частица от големите дни в моя живот още съществува, че ти ме помниш и ще продължаваш да ме помниш… Но освен това искам нещо да ти кажа.

Скоро ще умра, Данил, и знаех, че вестта ще стигне до теб. Дори да не беше дошъл тук, дори да беше на Аврора, тази вест щеше да стигне до теб. Смъртта ми ще представлява галактическа новина — гърдите му се повдигнаха от немощния, безшумен смях. — Кой би могъл да предположи навремето?

Разбира се, Гладиа също ще научи, но Гладиа знае, че смъртта ми е неизбежна, и ще приеме факта, макар и с болка. Страхувах се обаче как ще се отрази това на теб, тъй като ти — както все настояваш, а аз отричам — си робот. В името на доброто старо време може би ще сметнеш за свой дълг да ме предпазиш от смъртта, а фактът, че няма да успееш, вероятно ще ти причини трайни увреждания. Затова чуй какво ще ти кажа.

Гласът на Бейли отслабваше. Макар че иначе Данил седеше абсолютно неподвижен, лицето му бе придобило необичайна способност да отразява чувства. То изразяваше тъга и дълбока загриженост. Бейли лежеше със затворени очи и не го забеляза.

— Няма значение, Данил — продължи той, — че ще умра. Смъртта на отделния човек няма значение при хората. Когато човек умре, след него остават делата му, а те не умират напълно. Не умират напълно, докато човечеството съществува… Разбираш ли какво ти казвам?

— Да, колега Илайджа.

— Делата на всеки отделен човек допринасят за едно цяло и така се превръщат в неувяхваща част от него. Целокупността от живота на всички хора — в миналото, в настоящето и в бъдещето — изтъкава шарките в едно пано, което съществува от десетки хиляди години и става все по-сложно и в крайна сметка все по-красиво. Дори космолитите са неотменима част от тъканта и също допринасят за сложното преплитане и красотата на шарките. Отделният човешки живот представлява само една нишка в паното, а какво е една нишка в сравнение с цялото?