Айзък Азимов - Роботите и империята

— Виждаш неговия образ в мислите ми, нали? Това е удивително, приятелю Жискар — каза Данил.

— Не го виждам, приятелю Данил. Не мога да стигна до твоите мисли. Но мога да усещам чувства и настроения. В момента мозъчната ти дейност се организира така, както става винаги, когато мислиш за Илайджа Бейли. Познавам по досегашния си опит.

— Мадам Гладиа спомена факта, че съм последният, който е видял колегата Илайджа жив. Затова отново се връщам към онзи момент в спомените ми. Отново се замислих над казаното от него тогава.

— Защо, приятелю Данил?

— Търся скрития смисъл. Чувствам, че е важно.

— Как може казаното от него да означава нещо друго освен предопределеното от думите? Ако е имало някакъв скрит смисъл, Илайджа Бейли е щял да ти го разясни.

— Може би — бавно отвърна Данил — колегата Илайджа сам не е разбирал колко важно е онова, което казва.

Спомени!

Те присъстваха в съзнанието на Данил подобно на затворена книга с невероятни подробности, която неизменно оставаше на разположение. Някои места бяха обект на чести обръщения заради информацията, която съдържаха, но на пръсти се брояха онези, към които имаше обръщения просто защото Данил искаше да почувства тяхното съдържание. В по-голямата си част те бяха свързани с Илайджа Бейли.

Преди много десетилетия Данил беше дошъл на Бейлиуърлд, докато Илайджа Бейли бе все още жив. Мадам Гладиа пътува с него, но след като навлязоха в орбита около планетата, Бентли Бейли се изстреля с малкия си кораб да ги посрещне и се прехвърли при тях на борда. По онова време той представляваше един доста съсухрен мъж на средна възраст.

Бентли изгледа Гладиа с леко враждебен поглед и каза:

— Не можете да го видите, мадам.

— Защо? — попита Гладиа, която плачеше.

— Той не желае, мадам, а аз трябва да уважавам неговите желания.

— Не мога да повярвам, мистър Бейли.

— Нося ръкописна бележка, както и запис на неговия глас, мадам. Не знам дали ще познаете почерка или гласа му, но имате моята честна дума, че те са негови, както и че са направени без прибягването до непристоен натиск върху него.

Тя влезе в каютата си, за да прочете и изслуша всичко сама. Когато се появи отново, лицето й носеше пораженски вид. Все пак успя да овладее гласа си и твърдо изрече:

— Данил, ще слезеш да го видиш сам. Такова е неговото желание. Но ще ми докладваш за всичко, което направи и каже.

— Да, мадам — отвърна Данил.

Той слезе с кораба на Бентли.

— На тази планета не се допускат роботи, Данил — каза му Бентли, — но в твоя случай се прави изключение, защото такова е желанието на баща ми, а той е високо почитан. Не изпитвам към теб никаква лична неприязън, разбери, но твоето присъствие тук трябва да бъде абсолютно ограничено. Ще те заведат направо при баща ми. Щом свършите, моментално ще бъдеш върнат в орбита. Разбираш ли?

— Разбирам, сър. Как е баща ви?

— Той умира — натърти Бентли с преднамерена грубост.

— Разбирам също и това — отвърна Данил. Гласът му забележимо потрепваше — не от обикновено вълнение, а защото съзнанието за смъртта на едно човешко същество, макар и неизбежна, смущаваше позитронните връзки в мозъка му. — Искам да кажа, колко му остава да живее?

— Досега да е умрял. Държи се, защото не иска да си отиде, преди да те е видял.

Кацнаха. Планетата беше голяма, но заселената част — ако това представляваше всичко — беше малка и имаше запуснат вид. Денят бе облачен, скоро беше валяло. Широките, прави улици бяха пусти, сякаш обитателите — доколкото ги имаше — нямаха никакво настроение да зяпат роботи.

Наземната кола ги понесе през пустотата и ги стовари пред някаква къща, малко по-голяма и по-представителна от останалите. Влязоха заедно. Пред една от вътрешните врати Бентли спря и тъжно рече:

— Баща ми е тук, вътре. Ще влезеш сам. Той не иска да идвам с теб. Хайде, отивай. Може да не го познаеш.

Данил пристъпи в сумрака на стаята. Очите му бързо привикнаха с тъмнината и той различи едва доловимото блещукане на някакъв прозрачен пашкул, в който почиваше тялото на човек, покрит с чаршаф. Светлината в стаята леко се засили и Данил можа ясно да види лицето.

Бентли беше прав. В това лице Данил не виждаше и следа от стария си колега. Беше изпито и съсухрено. Очите бяха затворени и Данил си помисли, че пред него лежи труп. Никога не бе виждал мъртъв човек и при мисълта за това краката му се подкосиха и той се олюля.