Айзък Азимов - Роботите и империята

— Нашият петорен изпълнителен орган, мадам. Пет човека — той разпери широко петте пръста на едната си ръка — с мандати от по пет години, които се разминават помежду си във времето с една година. Тоест всяка година има по една смяна, плюс специални избори в случай на смърт или здравословни пречки. Така си осигуряваме приемственост и намаляваме опасността от едноличен режим. Освен това, всяко решение бива обсъждано — понякога по-дълго време, отколкото можем да си позволим.

— Защо ли ми се струва — поде Гладиа, — че ако един от петимата се окаже достатъчно решителен и властен…

— …би могъл да налага възгледите си на останалите. Понякога са се случвали подобни неща, но сега моментът не е такъв — ако разбирате какво имам предвид. Старшият Директор е Дженовъс Пендъръл. Не че е лош, но е нерешителен — а понякога това е едно и също. Убедих го да разреши вашите роботи да се появят на сцената, но това се оказа много лоша идея. Един на нула срещу нас двамата.

— Но защо да е било лоша идея? Хората останаха доволни.

— Прекалено доволни, милейди. Искахме от вас да кротувате, да бъдете нашата питомна героиня от Външните светове и да ни помогнете за укротяването на страстите, за да предотвратим една преждевременна война. Справихте се чудесно с въпроса за дълголетието — накарахте ги да приветстват краткия си живот. После обаче ги накарахте да приветстват и роботите, а ние не желаем това. Като стана въпрос, изобщо не държим толкова много и на масовата екзалтация от идеята за сродство с космолитите.

— Не искате преждевременна война, но и не искате преждевременен мир, така ли?

— Много добре казано, мадам.

— Но какво искате в такъв случай?

— Искаме Галактиката, цялата Галактика. Искаме да заселим всички обитаеми планети в нея и да изградим не друго, а една Галактическа империя. И не желаем космолитите да ни се бъркат. Те могат да останат на своите светове и да си живеят мирно и тихо както намерят за добре, но не бива да ни се бъркат.

— Значи искате да ги приковете към техните петдесет планети, както направихме ние със Земята в продължение на толкова много години. Същата стара несправедливост. И вие сте същият като Бистърван.

— Ситуациите се различават. Земляните са били приковани на място, макар че са имали огромен потенциал за разрастване. Вие, космолитите, изобщо го нямате. Избрали сте пътя на дълголетието и роботите, а потенциалът се е стопил. Дори планетите ви не са вече петдесет. Солария е изоставена. След време и другите ще последват нейната съдба. Заселниците нямат интерес да тласнат космолитите по пътя към гибелния край, но защо да се месим в техния доброволен избор на този път? Вашата реч проповядваше по-скоро обратното.

— Много се радвам. Какво друго си въобразявахте, че ще кажа?

— Нали ви казах. Мир и любов, после си сядате. Щяхте да свършите за около минута.

Гладиа се вбеси:

— Не мога да повярвам, че сте очаквали подобна глупост от мен! Какво сте си въобразявали?!

— Каквото и вие — че се боите до смърт от предстоящата реч. Откъде да знаем, че сте някаква откачалка и че за половин час ще успеете да накарате Бейлиуърлд да реве с пълно гърло за нещо, което ние цял живот се мъчим да им втълпим, че трябва да освиркват? Както и да е, с приказки няма да стигнем доникъде — Д.Ж. се изправи тежко на крака. — И аз искам да взема душ, пък и по-добре да се наспя хубаво — ако успея. До утре.

— Но докога ще чакаме решението на Директорите какво да правят с мен?

— Докато те самите не го вземат, което може и да не стане скоро. Лека нощ, мадам.

— Направих откритие — заяви Жискар без следа от вълнение в гласа си. — Направих го благодарение на факта, че за пръв път откакто съществувам бях изправен пред хиляди човешки същества. Ако това се беше случило преди два века, щях да го направя още тогава. Ако изобщо не се беше случило, никога нямаше да стигна до него.

Помисли си само колко много жизнено важни неща бих могъл с лекота да проумея! Но не съм и никога няма да успея, просто защото необходимите за целта условия никога няма да са налице. Ще си остана пълен невежа, освен в случаите, когато обстоятелствата ми помагат. Но аз не мога да разчитам на обстоятелствата!

— Не смятах, приятелю Жискар — каза Данил, — че лейди Гладиа ще се изправи невъзмутимо пред многохилядната тълпа, след като толкова дълго е живяла по един съвсем различен начин. Мислех, че изобщо няма да може да говори. После предположих, че ти си я настроил, след като си открил, че можеш да го направиш, без да й навредиш. Това ли е твоето откритие?