Айзък Азимов - Роботите и империята

— Има ли изобщо някакво значение?

— Дали има? Вижте, средният заселник наистина не иска роботи. Нито ги харесва, нито желае да ги притежава. В това отношение се радваме, че не приличаме на космолитите. Дългият живот обаче е нещо съвсем друго. Четиридесет десетилетия са значително повече от десет.

— Малцина от нас достигат границата от четиридесет десетилетия.

— И малцина от нас достигат до границата от десет. Ние непрекъснато разясняваме преимуществата на краткия живот — качество вместо количество, по-ускорена еволюция, непрестанно променящ се свят. Но нищо не е в състояние да накара хората да се почувстват щастливи от факта, че живеят десет десетилетия, ако си въобразят, че биха могли да живеят и четиридесет. Така че от един момент нататък пропагандата престава да действа и най-добре да не повдигаме въпроса. Както може би се досещате, те рядко виждат космолити и съответно нямат повод за скърцане със зъби, че видите ли космолитите изглеждат млади и жизнени, дори когато са два пъти по-стари от най-стария живял някога заселник. Във ваше лице те ще го разберат и ако се замислят, това силно ще ги потисне.

— Може би ще поискате да им изнеса една реч и да им обясня какво точно значат тези четиридесет десетилетия? — попита Гладиа с горчивина. — Да им кажа ли с колко години се надживява пресъхналия извор на надеждата, да не говорим за приятелите и познатите? Да им кажа ли за обезсмислянето на децата и семейството; за безкрайното идване и заминаване на поредния съпруг; за мъглявата въртележка от неофициални връзки между и едновременно с тях? За идването на времето, когато вече си видял всичко, което си искал да видиш, и чул всичко, което си искал да чуеш; когато не можеш да измислиш нищо ново; или как постепенно забравяш какво представлява възбудата и откривателството; как с всяка изминала година разбираш, че скуката и отегчението могат да те притискат с все по-нарастващата сила?

— Бейлинчаните няма да ви повярват. Не мисля, че и аз ви вярвам. Всички космолити ли се чувстват така, или вие си го измислихте?

— Мога да бъда сигурна само какво чувствам аз, но съм наблюдавала как другите помръкват с възрастта; как се озлобяват; как амбициите им угасват, а безразличието им расте.

Д.Ж. сви устни и помръкна.

— Висок ли е процентът на самоубийствата при космолитите? Не съм чувал да е така.

— На практика е нула.

— Но това противоречи на думите ви.

— Помислете малко! Ние сме заобиколени от роботи, които са посветени на една-единствена цел — да ни опазят живи. Няма никакъв начин, по който бихме могли да се самоубием, докато сме заобиколени от тях. Съмнявам се, че някой дори би си помислил да направи опит. Аз самата не бих и сънувала за подобно нещо, дори само защото не мога да понеса мисълта какво би означавало това за моите домашни роботи, а още повече за Данил и за Жискар.

— Но нали те не са истински живи. Нямат чувства.

Гладиа поклати глава.

— Казвате го само защото никога не сте живял с тях… Както и да е, мисля, че надценявате копнежа на вашите хора за по-дълъг живот. Вие например знаете на колко съм години, виждате ме как изглеждам, но това не ви притеснява.

— Защото съм убеден, че Външните светове са обречени на упадък и гибел, че Заселническите светове са надеждата за бъдещето на човечеството и че гаранция за това е именно кратката продължителност на живота ни. Вашите думи могат само да затвърдят това мое убеждение.

— Не бъдете толкова сигурен. Вие също можете да си създадете неразрешими проблеми — ако вече не сте.

— Това несъмнено е възможно, милейди, но засега ще трябва да ви оставя. Корабът се приготвя за приземяване и ще трябва да застана умно пред управляващия компютър, иначе ще си помислят, че не съм никакъв капитан.

Той излезе, а Гладиа остана потънала в мрачен размисъл, разкъсвайки машинално с пръсти найлоновата опаковка на костюма.

На Аврора тя бе успяла да постигне някакво вътрешно равновесие, да се остави да я понесе тихото течение на живота. Хранене след хранене, ден след ден, година след година минаваха покрай нея, а спокойствието я ограждаше макар и не изцяло, от изнурителното очакване на единственото приключение, което все още й предстоеше — смъртта.

Но ето че отиването до Солария бе събудило спомените от детството, преминало отдавна на един отдавна забравен свят, и спокойствието около нея се разклати — може би непоправимо. Ето че сега тя посрещаше незащитена ужасите на продължаващия живот.