Айзък Азимов - Роботите и империята

— Така ли? Аз пък мисля, че просто съм в чудесно настроение. И имам защо. Вие също.

— Нима?

— Не е ли очевидно? Измъкнахме се живи от Солария. Разбрахме в какво точно се състои дебнещата там опасност. Успяхме да се доберем и до едно необикновено оръжие, което би трябвало до заинтересува нашите военни. А вие ще бъдете героинята на Бейлиуърлд. Правителствените кръгове на планетата са запознати вече в общи линии със събитията и с нетърпение очакват да ви поздравят. Като стана дума, вие сте героинята и на този кораб. Почти не остана мъж, който да не се кандидатира да ви донесе лично този костюм. Всички горят от нетърпение да ви видят отблизо и да се окъпят в аурата ви, така да се каже.

— Сериозна промяна — сухо отбеляза Гладиа.

— Определено. Нис — онзи, когото Данил наби…

— Много добре си спомням, Д.Ж.

— Няма търпение да ви се извини. И да доведе четиримата си приятели, за да се извинят и те. И да сръга пред вас онзи, който е правил непристойните забележки. Той не е лош човек, милейди.

— Не се съмнявам. Предайте му, че му прощавам и че случаят е забравен. А ако се наемате да уредите нещата, преди да слезем, аз… ще си стиснем ръцете с него и евентуално с някои от останалите. Но не им позволявайте да се тълпят около мен.

— Разбирам, но не мога да ви гарантирам, че в Бейлитаун — столицата на Бейлиуърлд — ще успеете да избягате от тълпите. Нищо не е в състояние да спре правителствените служители, които са решили да натрупат политически дивиденти, като застанат на видно място до вас — небрежно приведени и с широка усмивка към тълпата.

— Йосафате! Както би казал вашият Праотец.

— Не бива да го казвате, след като се приземим, мадам. Този израз е запазена марка за него. Смята се за проява на лош вкус, ако бъде изречен от някой друг… Ще има речи и приветствия, и всевъзможни други нищо незначещи формалности. Съжалявам, милейди.

— Мога да мина и без тях, но предполагам, че няма начин да ги спрем — замислено каза Гладиа.

— Никакъв, милейди.

— Колко време ще продължи това?

— Докато им омръзне. Няколко дни, предполагам, но ще има известно разнообразие.

— А колко време ще останем на планетата?

— Докато на мен ми омръзне. Съжалявам, милейди, но имам да свърша много работи… да навестя разни места… да се видя с някои приятели…

— Да се полюбя с някои жени…

— Нищо човешко не ми е чуждо — отвърна Д.Ж. с широка усмивка.

— Не бих казала, че сте се разчувствал.

— Това ми е слабото място. Не мога насила да се разчувствам.

— Но и не страдате от излишно благоразумие — усмихна се Гладиа.

— Никога не съм го твърдял. Както и да е, трябва да се съобразявам освен всичко друго и с такива досадни подробности като факта, че офицерите и екипажът ще искат да се видят със своите семейства и приятели, да си отспят и да се порадват на планетата… Остава още и корабът, който ще трябва да се поремонтира, поизлъска, презареди. Дребни неща от този род.

— Колко време ще отиде за тези дребни неща?

— Кой знае. Може би месеци.

— А какво ще правя аз през това време?

— Можете да разгледате планетата, да поразширите общата си култура.

— Само че вашата планета като че ли не е пъпът на Галактиката.

— Права сте, но ще се помъчим да не скучаете — Д.Ж. погледна часовника си. — И едно последно предупреждение, мадам. Не споменавайте своята възраст.

— Какъв повод бих могла да имам така или иначе?

— Може да стане случайно. От вас се очаква да кажете няколко думи, а не е изключено да започнете например така: „Никога през всичките двайсет и три десетилетия на моя живот не съм била толкова щастлива, колкото при срещата си с народа на Бейлиуърлд.“ Ако се изкушавате да започнете речта си с нещо подобно, по-добре се откажете.

— Добре. Без друго не възнамерявам да се впускам в хиперболи… Но — просто така, от чисто любопитство — защо не?

— Просто защото за тях е по-добре да не знаят на колко сте години.

— Но те много добре знаят, нали? Знаят, че съм била приятелка на вашия Праотец, и знаят колко отдавна е живял той. Или може би си мислят… — тя му хвърли един изпитателен поглед, — …че съм някоя далечна потомка на онази Гладиа?

— Не, не, те знаят коя сте и на колко сте години, но то е само в главите им — той потупа с пръст по челото си, — а малко хора използват главите си, както може би сте забелязала.

— Да, забелязала съм. Дори на Аврора.

— Чудесно. Не бих искал в това отношение заселниците да правят изключение. Е, добре, вие изглеждате на… — Д.Ж. я огледа преценяващо — четиридесет-четиридесет и пет години и инстинктивно те ще приемат, че сте на толкова. Средностатистическият човек се ограничава с инстинктивното мислене, освен ако вие не му поднесете на тепсия истинската цифра.