Айзък Азимов - Роботите и империята

Какво можеше да замени изчезналото спокойствие?

Гладиа срещна бледите пламъчета в очите на Жискар и промълви:

— Помогни ми да се оправя с това, Жискар.

Беше студено. Небето бе посивяло от облаци, из въздуха проблясваха снежинки. Свежият ветрец разпиляваше преспите пухкав снежец, а отвъд площадката за кацане се виждаха цели грамади от сняг.

На места се бяха скупчили тълпи от хора, удържани от поставените бариери. Всички носеха предпазни костюми с най-разнообразни цветове и кройки и изглеждаха като надути балони. Създаваха впечатлението, че човечеството не представлява нищо друго освен просто една сбирщина от безформени същества с очи. Неколцина носеха и прозрачни козирки, които проблясваха пред лицата им.

Гладиа притисна ръка към лицето си. С изключение на носа си не усещаше никакъв студ. Костюмът не само предпазваше, но и като че ли излъчваше някаква собствена топлина.

Тя се обърна назад. Данил и Жискар стояха на една крачка от нея, облечени в същите костюми.

Отначало тя се бе възпротивила.

— Те нямат нужда от костюми. Не усещат никакъв студ.

— Не се и съмнявам — беше отвърнал Д.Ж., — но вие казахте, че няма да отидете никъде без тях, а не можем да си позволим да оставим Данил съблечен на студа. Ще изглежда неестествено. А и по-добре да не предизвикваме излишна враждебност, като натрапваме факта, че имате роботи.

— Не може да не знаят, че с мен има роботи, пък и лицето на Жискар ще го издаде, дори да носи костюм.

— Може и да знаят — не отстъпваше Д.Ж., — но има голяма вероятност да не се замислят много по въпроса, освен ако не ги принудим — така че нека не насилваме нещата.

В момента Д.Ж. й правеше знаци да тръгне към наземната кола с прозрачна каросерия.

— Всички искат да могат да ви виждат докато пътуваме, милейди — каза той с усмивка.

Гладиа седна отзад, а Д.Ж. се намести до нея.

— Аз съм съучастник в геройското представление — поясни той.

— Държите ли на това?

— О, да. Това означава премия за екипажа и евентуално повишение за мен. Не съм безразличен към тези неща.

Данил и Жискар се разположиха на местата срещу тях. Данил с лице към Гладиа, Жискар с лице към Д.Ж.

Пред тях имаше още една, непрозрачна наземна кола, а отзад се извиваше цяла колона от десетина други. Откъм тълпата се разнесоха приветствени възгласи и се издигна цяла гора от махащи ръце. Д.Ж. се усмихна и в отговор също замаха с ръка, подканяйки Гладиа да направи същото. Тя махна вяло и безучастно. Вътре в колата беше топло и носът й се беше оправил от студа.

— Прозорците блестят много неприятно — отбеляза тя. — Не може ли нещо да се направи?

— Определено, обаче няма да го направим — отвърна Д.Ж. — Това е възможно най-малко биещото на очи силово поле. Хората отвън са превъзбудени и макар че ги претърсихме, някой може все пак да е успял да скрие някакво оръжие, а не бихме искали да пострадате.

— Искате да кажете, че някой може да се опита да ме убие?

(Данил спокойно изследваше с поглед тълпата от едната страна на колата, същото правеше и Жискар от другата.)

— Много малко вероятно е, милейди, но все пак вие сте космолит, а заселниците не обичат космолитите. Възможно е някои да ги мразят с такава непреодолима сила, че във ваше лице да виждат само една от тях… Но не се притеснявайте. Дори някой да се опита, което, както ви казах, е малко вероятно, няма да успее.

Колоната от коли плавно потегли.

Гладиа почти се изправи от изумление. Отпред, зад преградата, която ги отделяше, нямаше никой.

— Кой кара? — попита тя.

— Колите са напълно компютризирани — поясни Д.Ж. — Доколкото разбирам, вашите не са?

— Нашите се управляват от роботи.

Д.Ж. продължаваше да маха и Гладиа машинално последва примера му.

— Ние нямаме роботи — добави той.

— Но компютърът не се различава съществено от робота.

— Компютърът не е хуманоиден и не бие на очи. Каквото и да е техническото сходство помежду им, в психологическо отношение ги дели цяла пропаст.

Гладиа разглеждаше пейзажа отвън. Потискаща гледка, пуста и безрадостна. Зимата не можеше да прикрие отчайващата картина на оскъдните голи шубраци и самотни дървета, чийто недорасъл, унил вид засилваше усещането за надвиснала смърт.

Д.Ж. забеляза нейното обезсърчение и го свърза с погледите, които Гладиа хвърляше през прозорците.

— Сега не изглежда кой знае какво, милейди — каза той. — През лятото обаче не е лошо. Има зелени полянки, овошки, житни поля…