Айзък Азимов - Роботите и империята

— Робот! Спри! — извика Гладиа. Беше вдигнала ръце със стиснати юмруци.

Лендъри изкрещя с оглушителния си контраалт:

— Всички вие! Елате при мен! Двете същества, които приличат на мъже, не са човешки същества. Унищожете ги, без да наранявате по какъвто и да било начин жената.

Ако човешката външност можеше да попречи на Данил, същото важеше в значително по-голяма степен за простите солариански роботи, които тръгнаха напред бавно и нерешително.

— Спрете! — изкрещя Гладиа. Роботите спряха, но заповедта не подейства ни най-малко на Лендъри.

Данил държеше здраво бластера, но се огъваше под натиска на очевидно по-силната Лендъри.

В отчаянието си Гладиа се огледа, сякаш се надяваше да намери някакво оръжие.

Д.Ж. правеше опит да се свърже по радиопредавателя.

— Повреден е — изсумтя той. — Май паднах върху него.

— Какво ще правим?

— Трябва да се доберем обратно до кораба. Бързо.

Гладиа отвърна:

— Тогава бягайте. Аз не мога да оставя Данил. — Тя се обърна глава към биещите се роботи и завика като обезумяла:

— Спри, Лендъри! Лендъри, Спри!

— Не трябва да спирам, мадам — каза Лендъри. — Имам изрични инструкции.

Пръстите на Данил бяха разтворени и бластерът отново се озова в ръцете на Лендъри.

Гладиа се хвърли пред Данил.

— Не трябва да нараняваш това човешко същество.

— Мадам — каза Лендъри, без да трепне, с бластер, насочен към Гладиа, — застанала сте пред нещо, което прилича на човешко същество, но не е. Наредено ми е да унищожавам подобни неща, щом ги видя. — После добави по-високо: — Двамата носачи — към кораба!

Двата робота, мъкнещи масивното устройство, подновиха придвижването си напред.

— Спрете, роботи! — извика Гладиа неистово и придвижването напред спря. Роботите потрепваха на място, сякаш хем се канеха да тръгнат, хем не успяваха.

— Не можеш да унищожиш моя приятел Данил, без да унищожиш мен, а ти сама признаваш, че съм човешко същество и следователно не бива да ме нараняваш — продължи Гладиа към Лендъри.

— Милейди, не бива да се оставяте да ви наранят в стремежа си да ме защитите — тихо каза Данил.

— Това е безполезно, мадам — отвърна Лендъри. — Лесно мога да ви преместя и да унищожа нечовешкото същество зад вас. Тъй като това може да ви нарани, най-учтиво ви моля да се отдръпнете доброволно.

— Трябва да го направите, милейди — настоя Данил.

— Не, Данил. Ще остана тук. Докато се разправя с мен, ти бягай!

— Не мога да бягам по-бързо от лъча на бластера, а ако се опитам, тя по-скоро ще стреля през вас, отколкото ще се откаже. Вероятно инструкциите са дотолкова строги. Съжалявам, милейди, че това ще ви причини нещастие.

И Данил вдигна съпротивляващата се Гладиа, после леко я пусна встрани.

Пръстът на Лендъри притисна спусъка, но така и не го натисна докрай. Тя замръзна неподвижно.

Гладиа със залитане успя да се попривдигне и да се изправи на крака. Д.Ж., който не бе помръднал от място по време на последната размяна на реплики, реши да се приближи до Лендъри. Данил спокойно протегна ръка и измъкна бластера от нейните пръсти, които не оказваха никаква съпротива.

— Струва ми се — каза Данил, — че този робот е дезактивиран завинаги.

Той я бутна лекичко и тя се строполи на земята като труп. Тялото, крайниците и главата й останаха в приблизително същото положение, в което бяха и преди да падне. Ръката й все още беше свита и стискаше невидим бластер, а показалеца й лежеше върху невидим спусък.

Иззад дърветата от едната страна на поляната, на която се бе разиграла драмата, се появи Жискар. Върху лицето му нямаше изписана и следа от някакво любопитство, макар че в думите му то можеше да се долови:

— Какво е ставало тук в мое отсъствие? — попита той.

По пътя към кораба напрежението постепенно спадна. Сега, когато безумният страх и вихрушката от събития бяха отминали, Гладиа изпитваше силно раздразнение и яд. Д.Ж. накуцваше доста зле и се наложи да вървят бавно — отчасти заради него, отчасти заради двата солариански робота, които продължаваха да мъкнат масивното си устройство и изнемогваха под тежестта му.

Д.Ж. погледна през рамо към тях.

— След като онзи надзирател излезе от строя, те вече се подчиняват на заповедите ми.

Гладиа процеди през зъби:

— Защо накрая не изтичахте да доведете помощ? Защо стояхте и безпомощно зяпахте?

— Ами — Д.Ж. се мъчеше да разговаря с безгрижния тон, който лесно можеше да докара, ако се чувстваше по-добре, — понеже отказахте да оставите Данил, не ми се щеше аз да влизам в ролята на страхливец.