Айзък Азимов - Роботите и империята

По лицето на Гладиа бавно заигра усмивка и тя каза:

— Започваш да разсъждаваш все повече като човек, Данил.

Тя се обърна отново към роботите и изведнъж остро усети спокойствието, което цареше наоколо. Синьото небе бе почти кристално ясно, като се изключеше тънката ивица облаци на запад (която означаваше, че следобед може да се заоблачи). Лекият ветрец донасяше слабото шумолене на листата, бръмченето на насекомите, самотното обаждане на птичка. Нито звук от човешки същества. Можеше да има много роботи наоколо, но те работеха тихо. Нямаше я онази поройна вълна от звуци, характерна за човешките същества, с която Гладиа беше свикнала (отначало болезнено трудно) на Аврора.

Но сега, отново на Солария, тя бе очарована от това спокойствие. Не всичко тук е било лошо. Трябваше да го признае.

Тя изстреля следващия си въпрос към робота бързо, в гласа й се промъкнаха безапелационни нотки:

— Къде са господарите ви?

Но нямаше никакъв смисъл от нейните опити да притисне, да разтревожи или да свари неподготвен един робот. Той отговори без ни най-малка следа от объркване:

— Отидоха си, мадам.

— Къде са отишли?

— Не зная, мадам. Не ме осведомиха.

— Кой от вас знае?

Последва пълна тишина.

Гладиа попита пак:

— Има ли в имението някой робот, който би могъл да знае?

— Не ми е известен такъв, мадам — отвърна роботът.

— Господарите взеха ли със себе си роботи?

— Да, мадам.

— Но вас не са взели. Защо са ви оставили?

— За да си вършим работата, мадам.

— Но вие стоите тук и нищо не правите. Това работа ли е?

— Ние охраняваме имението от външни лица, мадам.

— Такива като нас ли?

— Да, мадам.

— Но ние сме тук, а вие продължавате да не правите нищо. Защо?

— Наблюдаваме, мадам. Нямаме по-нататъшни заповеди.

— Докладвахте ли своите наблюдения?

— Да, мадам.

— На кого?

— На надзирателя, мадам.

— Къде е надзирателят?

— В къщата, мадам.

— Аха.

Гладиа се обърна и закрачи бързо към Д.Ж. Данил я последва.

— Е? — попита Д.Ж. Беше извадил и двете си оръжия, но ги прибра обратно в кобурите, щом видя, че двамата се връщат.

Гладиа поклати глава.

— Нищо. Нито един робот не ме познава. Сигурна съм, че нито един не знае къде са отишли соларианците. Но те докладват на някакъв надзирател.

— Надзирател?

— На Аврора и на останалите Външни светове надзирателят в големите имения с много роботи е човек, чиято работа е да организира и ръководи екипите от роботи, ангажирани с работа на полето, в мините или индустриалните обекти.

— Значи все пак са останали соларианци.

Гладиа поклати глава.

— Солария е изключение. Съотношението на роботите спрямо хората винаги е било толкова голямо, че тук не е прието за надзирател да се назначава човек. Тази работа се извършва от друг робот, който е програмиран специално.

— Значи в онази къща има робот — кимна Д.Ж., — който е по-усъвършенстван модел от тези и от който би могло да се научи нещо повече.

— Може би, но не съм сигурна, че ще успеем да стигнем безнаказано до къщата.

Д.Ж. отбеляза жлъчно:

— Просто още един робот.

— В къщата може да има капан.

— Отвън на полето също може да има капан.

— По-добре да изпратим един от роботите в къщата да каже на надзирателя, че са дошли хора, които искат да разговарят с него — каза Гладиа.

— Няма да е необходимо — отвърна Д.Ж. — Очевидно тази работа е вече уредена. Надзирателят идва и не е нито робот, нито „той“. Това, което виждат очите ми, е жена.

Гладиа погледна изумено. Към тях с бързи крачки се приближаваше висока, добре сложена и изключително привлекателна жена. Дори от разстояние не можеше да има капка съмнение, що се отнася до нейния пол.

Д.Ж. се усмихна широко. Той се поизпъчи и разду перки. Прокара лекичко ръка по брадата си, сякаш за да се увери, че е лъскава и гладка.

Гладиа го изгледа с неодобрение.

— Това не е соларианка — каза тя.

— Как разбрахте?

— Нито една соларианка няма да си позволи да се покаже на живо пред хора. На живо, не изобщо.

— Зная, мадам. Но вие ми позволявате да ви виждам.

— Живяла съм повече от двайсет десетилетия на Аврора. Но дори и при това положение все още съм си останала соларианка дотолкова, че да не се появявам пред други в такъв вид.

— Тя има какво да покаже, мадам. Бих казал, че е по-висока от мен и е красива като слънчев залез.

Надзирателката спря на двайсет метра от тях, а роботите се изместиха настрани, така че между жената и тройката от кораба не остана никой.