Айзък Азимов - Роботите и империята

— Да, приятелю Жискар?

— Безпокоя се за бъдещето. През всичките десетилетия на моето съществувание на Аврора имах пълната възможност да работя бавно и да изчаквам подходящия момент за лека и безобидна умствена намеса. Да засилвам появилите се усещания; да смекчавам други, които вече отслабват; да побутвам леко в посоката на съществуващия импулс. Сега обаче навлизаме в една кризисна ситуация, когато емоциите ще се нагорещяват, решенията ще се взимат бързо и събитията ще препускат с бясна скорост. И за да има някаква полза от мен, аз също ще трябва да действам бързо, а Трите закона на роботиката не ми позволяват това. Необходимо е време, за да претеглиш неуловимото съотношение между физическата и умствената вреда. Ако бях сам с мадам Гладиа, когато дойдоха заселниците, не виждам какво можех да предприема, без според мен да се стигне до сериозни последствия за нея, за един или няколко заселника, за мен — или може би за всички присъстващи.

— Какво можем да направим, приятелю Жискар? — попита Данил.

— Тъй като е невъзможно да се променят Трите закона, приятелю Данил, за сетен път ще трябва да стигнем до извода, че единственото, което ни остава, е да очакваме провал.

Утрото озари Солария, озари имението — нейното имение. В далечината се виждаше къщата, която някога по всяка вероятност бе нейна. Двайсетте десетилетия сякаш се стопиха и Аврора започна да й се струва като отдавнашен сън, който никога не се е сбъдвал.

Гладиа се обърна към Д.Ж, докато той затягаше тънката си връхна дреха с колан, от който висяха два кобура. На лявото му бедро висеше неврокамшика, а на дясното — нещо по-късо и по-масивно, което тя реши, че е бластер.

— В къщата ли отиваме? — попита тя.

— Най-накрая и там — отвърна малко разсеяно Д.Ж. Той проверяваше оръжията в кобурите едно по едно, като ги доближаваше до ухото си. Сякаш се мъчеше да долови и най-слабия звук, който би го уверил, че животът не ги е напуснал.

— Само ние четиримата ли? — Гладиа машинално погледна към другите: Д.Ж., Данил…

— Къде е Жискар, Данил? — попита тя.

— Жискар реши, мадам Гладиа, че би било по-разумно да влезе в ролята на преден отряд. Бидейки робот, той би могъл да остане незабелязан сред останалите, а ако се случи нещо нередно, би могъл да ни предупреди. Във всеки случай той е по-лесно заменим от вас двамата с капитана.

— Роботите разсъждават по един прекрасен начин — вметна мрачно Д.Ж. — Но както и да е. Хайде, тръгваме.

— Само ние тримата? — жално попита Гладиа. — Честно казано, не споделям типичната за роботите готовност, с която Жискар спокойно приема факта, че е заменим.

— Това важи за всички нас, лейди Гладиа — отбеляза Д.Ж. — Унищожени са цели два кораба, без да е пожален нито един от членовете на екипажите. В случая бройката не намалява риска.

— Не ме карате да се чувствам по-спокойна, Д.Ж.

— Тогава ще се опитам да ви накарам. Предишните кораби са били неподготвени. Но нашият е. Аз също — той се потупа по хълбоците. — А вие имате робот, който вече демонстрира колко добре може да ви защитава. Нещо повече, вие самата сте най-доброто ни оръжие. Знаете как да заповядате на роботите да направят каквото поискате от тях, а това може да се окаже решаващо. Единствено вие умеете това, а предишните кораби не са разполагали с човек от вашия калибър. Хайде, тръгваме…

Те поеха напред. След малко Гладиа се обади:

— Но ние не вървим към къщата.

— Не, все още не. Първо отиваме към групата роботи. Надявам се, че ги виждате.

— Виждам ги, но те нищо не правят.

— Точно така. Когато се приземихме, бяха много повече. Повечето си отидоха, но тези останаха. Защо?

— Ако ги попитаме, ще ни кажат.

— Вие ще ги попитате, лейди Гладиа.

— На вас ще ви отговорят със същата готовност, с каквато и на мен. Вие сте човек не по-малко от мен.

Д.Ж. рязко спря, останалите двама също. Той се обърна към Гладиа с усмивка.

— Не по-малко от вас, така ли скъпа лейди Гладиа? Заселникът е човек не по-малко от космолита? Какво ви прихваща?

— За един робот вие сте човек не по-малко от мен — злобно отвърна Гладиа. — И ако обичате престанете с тъпите си номера. Не съм си играла на космолитка и землянин с вашия Праотец.

Усмивката на Д.Ж. изчезна.

— Съвършено вярно. Простете, милейди. Ще се опитам да сдържам сардоничните си изблици. В края на краищата, нали сме съюзници на тази планета?

След миг продължи:

— А сега, мадам, искам от вас да разберете какво им е било заповядано на тези роботи — ако въобще им е било заповядвано нещо; дали сред тях има и такива, които случайно не ви познават; дали в имението или на планетата са останали някакви хора. Изобщо, питайте за всичко, което ви хрумне. Не би следвало да са опасни — те са роботи, а вие човек и следователно не могат да ви наранят. Наистина — добави той, — вашият Данил добре подреди Нис, но тогава ситуацията беше различна. Пък и нека той отиде с вас.