Айзък Азимов - Роботите и империята

— Което означава?

— Не и поражение, струва ми се — бавно отвърна Амадиро. — Ако проектът ни се осъществи, победата е наша — със или без Жискар. А ние можем да го осъществим. Каквото и да е в състояние да прави Жискар с чувствата на хората, мислите не може да чете. Вероятно може да улавя емоционалните вълни в човешкото съзнание или дори да различава отделните чувства, да ги променя, да предизвиква сън и амнезия — безобидни неща от този род. Не може обаче да разбере нищо определено. Не може да засича самите думи или идеи.

— Сигурен ли сте?

— Така каза Василия.

— Възможно е да не е разбирала какво говори. Ето че не е успяла да се справи с робота, макар най-самонадеяно да е заявила обратното. Фактът не говори в полза на прецизност в нейните оценки.

— И все пак в това отношение й вярвам. За да може действително да се четат мисли, е необходимо наличието на невероятно сложна позитронна верига. Абсолютно е невъзможно някакво хлапе, и то преди двайсет десетилетия, да е постигнало подобно нещо. Всъщност задачата е непостижима дори за съвременната наука, Мандамъс. Не можете да отречете.

— Ще трябва да се съглася. Значи сега те пътуват към Земята?

— Без съмнение.

— Как тази жена, с нейното възпитание, ще тръгне за Земята?

— Тя няма избор, ако е под контрола на Жискар.

— Но защо Жискар иска да я накара да отиде там? Възможно ли е да знае за нашия план? Изглежда, вие не смятате така.

— Възможно е да не знае. Може би няма друг мотив освен стремежът да отведе соларианката и себе си по-надалеч от нас.

— Не ми се вярва да се страхува от нас, щом е успял да се справи с Василия.

— Има средства — каза Амадиро с леден глас, — с помощта на които той може да бъде унищожен от разстояние. Неговите собствени способности би трябвало да имат ограничен обхват на действие. Няма как иначе да го прави освен с електромагнитни вълни, което значи, че силата им отслабва с квадратния корен от разстоянието. И докато ние можем да излезем от неговия обхват на интензивно въздействие, той няма да е в състояние да избяга от нашите оръжия.

Мандамъс се намръщи, видът му стана неспокоен.

— Изглежда, страдате от несвойствено за един космолит пристрастие към насилието, д-р Амадиро. Но в дадения случай предполагам, че насилието е съвсем допустимо.

— В дадения случай, а? Става дума за робот, който е способен да навреди на човешки същества! Така си мисля. Трябва да измислим някакъв претекст, за да изпратим след тях един по-големичък кораб. Няма да е разумно да обясняваме истинското положение на нещата…

— В никакъв случай! — натърти Мандамъс. — Помислете си само колко хора ще поискат да притежават такъв робот!

— Което не бива да се допуска. Ето още една причина, поради която смятам, че унищожението на робота е най-уместното и най-безопасно решение.

— Вероятно сте прав — неохотно призна Мандамъс, — но мисля, че би било по-разумно да не разчитаме единствено на това. Трябва да отида на Земята — веднага. Налага се да побързаме с изпълнението на проекта, дори с цената на известно недоизпипване. Веднъж като свършим — край. Дори един телепатичен робот, независимо в чии ръце се намира, няма да е в състояние да върне нещата обратно. А каквото и друго да направи, вероятно то няма да има вече никакво значение.

— Не говорете в единствено число. И аз ще дойда.

— Вие? Земята е ужасна планета. Аз трябва да отида, но вие защо?

— Защото и аз трябва да отида. Не мога повече да стоя тук и да гадая. Не сте чакал този момент цял живот като мен, Мандамъс. Нямате сметки за уреждане като мен.

Гладиа отново бе в космоса и отново Аврора се превърна в далечно кълбо. Д.Ж. непрекъснато беше зает; целият кораб беше обхванат от вълна на някаква смътна, но всепроникваща тревога. Сякаш имаше бойна готовност, сякаш бягаха от преследване или пък всеки момент го очакваха.

Гладиа поклати глава. Не беше изгубила способност да разсъждава трезво. Чувстваше се добре. Но щом се замислеше за онзи момент в Института, след като Амадиро си тръгна, поглъщаше я натрапчивото усещането за някаква странна нереалност. Времето й се губеше. В един миг тя седеше сънена на канапето, в следващия в стаята вече имаше някаква жена и четири робота, които дотогава не бяха там.

Значи беше заспала, но без изобщо да усети, без изобщо да разбере как. Имаше някаква пропаст от небитие.

По-късно се бе сетила коя е жената. Василия Алиена — дъщерята, чието място Гладиа бе заела в сърцето на Хан Фастълф. Гладиа никога не я беше виждала, въпреки че няколко пъти я беше гледала по хипервизията. Винаги си беше представяла Василия като някакво свое отдалечено, враждебно его. Двете имаха смътна физическа прилика, която околните постоянно коментираха, но Гладиа неизменно отричаше да я забелязва… И странната им, диаметрално противоположна обвързаност с Фастълф.