Айзък Азимов - Роботите и империята

— Доколкото разбирам, искате да кажете, че няма проблем да внесем хуманоидните роботи на Земята.

— Ни най-малък. Относно това нямам никакви съмнения. След като вече ги програмирахме по съответния начин, можем да ги пращаме на Земята с фалшиви документи на партиди по пет-шест. Нищо не може да се направи с присъщото им почтително и благоговейно отношение към хората, но това не означава, че задължително ще бъдат разкрити. Подобно отношение на заселниците към планетата майка е нещо съвсем естествено… Освен това не смятам, че е необходимо да кацат в някой от аеродрумите. Огромните пространства между Градовете са буквално пусти, като изключим примитивните промишлени роботи, така че приземяването на корабите ще остане незабелязано — или поне никой няма да му обърне внимание.

— Струва ми се твърде рисковано — отбеляза Амадиро.

Две партиди хуманоидни роботи бяха изпратени на Земята. Те се сляха със земляните в Града, преди да успеят да стигнат до празните области отвън, за да се свържат с Аврора посредством екраниран хиперлъч.

— Ще трябва да отида още веднъж, сър — каза Мандамъс (отдавна го беше обмислял, но дълго се колеба). — Не съм сигурен, че са намерили точното място.

— А сигурен ли сте, че вие самият знаете точното място, Мандамъс? — попита Амадиро язвително.

— Доста съм се ровил в античната история на Земята, сър. Знам, че мога да го намеря.

— Не мисля, че мога да убедя Съвета да изпрати с вас боен кораб.

— Не бих желал подобно нещо. Би било, меко казано, ненужно. Искам едноместен кораб, с мощност само колкото да стигне дотам и обратно.

И така, Мандамъс посети Земята за втори път, като се приземи край един от по-малките Градове. Изпитваше смесица от облекчение и задоволство, когато откри неколцина от роботите точно там, където трябваше да бъдат. Той остана с тях, за да понаблюдава как се справят със задачите си и за да нанесе някои по-фини корекции в програмите им.

После, изпроводен от незаинтересованите погледи на пет-шест примитивни селскостопански робота, Мандамъс се отправи към близкия Град.

Това бе добре пресметнат риск. Мандамъс, който съвсем не бе безстрашен герой, усещаше как сърцето му лудо бие в гърдите. Но всичко мина добре. Пазачът на входа прояви известно учудване, когато пред него изникна човек, който — по всичко личеше — бе прекарал значително време на открито.

Мандамъс обаче имаше заселнически документи и пазачът само присви рамене. Заселниците нямаха нищо против да стоят на открито. Понякога правеха малки екскурзии из полята и горите, които заобикаляха не особено привлекателните горни нива на Града.

Пазачът хвърли съвсем бегъл поглед на документите. Повече никой не ги поиска за проверка. Чуждият акцент на Мандамъс (толкова далеч от аврорианския, колкото той успяваше да го преправи) се възприемаше без никакви коментари. Никой не заподозря, че е космолит. А и как биха могли? Дните, когато космолитите поддържаха свои постове на Земята, бяха отминали преди цели два века, а официалните пратеници от Външните светове бяха съвсем малко. Напоследък броят им непрекъснато намаляваше. Провинциалните земляни вероятно бяха напълно забравили за съществуването на космолитите.

Мандамъс малко се притесняваше, че някой може да обърне внимание на тънките, прозрачни ръкавици, които той не сваляше от ръцете си, или пък на филтъра за нос, но и двете останаха незабелязани. Никой не попречи на неговите пътешествия из Града или до другите Градове. Той разполагаше с достатъчно пари за целта, а парите бяха много убедителен аргумент на Земята (в интерес на истината, дори и на Външните светове).

Свикна да не бъде следван по петите от робот. Когато в разни Градове срещаше някои от аврорианските хуманоидни роботи, налагаше се да ги пъди от себе си едва ли не като мухи. Изслушваше докладите им, даваше им необходимите инструкции и уреждаше по-нататъшното изпращане на роботи от Аврора. Накрая се върна обратно при кораба си и напусна Земята.

Излитането му се превърна в сензация точно толкова, колкото и кацането.

— Всъщност — замислено каза той на Амадиро, — земляните не са съвсем варвари.

— Така ли било?

— На своята собствена планета те се държат напълно човешки. Дружелюбието им е дори подкупващо.

— Може би започвате да съжалявате за своя план?

— Наистина се чувствам отвратително, докато се разхождам сред тях с ясното съзнание, че те не знаят какво ги чака. Дори и да се насиля, не мога да изпитам удоволствие от работата, която върша.