Айзък Азимов - Роботите и империята

— Най-малкото, защото Фастълф е пожелал. Освен това тя е аврориански поданик.

— Кой твърди подобно нещо? За всички тук тя е „соларианката“.

В изблик на спонтанен гняв Амадиро удари с юмрук по страничната облегалка на стола.

— Какво искаш от мен, Василия? Не изпитвам никакви симпатии към нея. Всъщност дълбоко я ненавиждам и ако имаше начин… — той хвърли поглед към роботите, сякаш се опасяваше да не ги притесни — …щях да я разкарам от планетата. Но не мога да променя завещанието. Дори и да съществуваше законен начин — какъвто няма, — никак не би било разумно. Фастълф е мъртъв.

— Поради което именно Жискар трябва да стане мой.

Амадиро се направи, че не я чу.

— И коалицията, която той оглавяваше, се разпада. През последните няколко десетилетия тя се крепеше единствено върху личното му обаяние. Сега имам намерение да присъединя известна част от нея към моите собствени последователи. По този начин ще успея да сформирам една групировка, която ще бъде достатъчно силна, за да доминира в Съвета и за да спечели в предстоящите избори.

— А ти ще станеш следващият Председател, така ли?

— Защо не? Аврора няма да сбърка, защото така ще имам възможност да направя обрат в дългогодишната ни дълбоко погрешна политика, преди да е станало твърде късно. Проблемът е, че аз не притежавам личното обаяние на Фастълф. Нямам неговата дарба да си придавам вид на света вода ненапита, с което той прикриваше своята глупост. И затова, ако сметнат, че тържествувам над неговата смърт по един нечестен и дребнав начин, това няма да направи добро впечатление. Никой не бива да има повод да твърди, че понеже съм бил победен от Фастълф приживе, сега погазвам завещанието на покойника от най-обикновена злоба. Няма да допусна подобно нелепо нещо да застане на пътя на важните решения, които Аврора трябва да направи — решения на живот и смърт. Добре ли ме разбра? Ще трябва да минеш без Жискар.

Василия се изправи вдървено и присви очи.

— Ще видим — отвърна тя.

— Няма какво повече да виждаме. Разговорът ни приключи и ако имаш някакви амбиции да станеш директор на Института, не желая да чувам никакви заплахи от теб. Така че, ако сега смяташ да ме заплашваш, съветвам те да се откажеш.

— Никого не заплашвам — каза Василия. Но видът й показваше нещо съвсем друго. Тя рязко се извъртя и излезе, кимвайки излишно към робота си да я последва.

Положението започна да става критично няколко месеца по-късно, когато Малуун Чичиз влезе в кабинета на Амадиро за поредното сутрешно съвещание.

Обикновено Амадиро с радост очакваше този момент. Появяването на Чичиз винаги внасяше спокойна пауза в хода на претоварения ден. Той беше единственият старши член на Института, който нямаше амбиции и който не си правеше сметки за времето след смъртта или оттеглянето на Амадиро. Всъщност Чичиз бе идеалният подчинен. За него бе истинско щастие да обслужва; ролята на довереник на Амадиро го очароваше.

По тази причина през последните година-две Амадиро истински се тревожеше от повехналия вид, леко хлътналите гърди и малко скованата походка на своя идеален подчинен. Нима Чичиз остаряваше? Та той беше само няколко десетилетия по-възрастен от Амадиро.

На Амадиро му мина крайно неприятната мисъл, че наред с другите многобройни признаци на упадък сред космолитите, се наблюдаваше и постепенно изчезване на упованието в живота. Мислеше да провери какво казва по този въпрос статистиката, но все забравяше — или подсъзнателно се боеше да го направи.

Този път обаче под наплива на някакво бурно чувство годините на Чичиз изобщо не се забелязваха. Лицето му бе мораво (което подчертаваше сивите нишки в бронзовата му коса) и си личеше, че той едвам сдържа своето пълно недоумение.

Не се наложи Амадиро да пита какво се е случило. Чичиз сам избълва новината, сякаш щеше да се пръсне, ако не се бе освободил от нея.

Когато свърши, Амадиро втрещено повтори:

— Всички радиовълнови излъчвания са прекратени? Всички?

— Всички, шефе. Трябва да са умрели — или да са отишли някъде. Невъзможно е една населена планета да избегне изпускането на някакво електромагнитно излъчване, не и при нашето ниво на…

Амадиро му махна с ръка да млъква. Едно от предположенията на Василия — четвъртото, припомни си той — бе, че соларианците се готвят да напуснат своята планета. Стори му се нелепа идея; и четирите нейни предположения бяха повече или по-малко нелепи. Той я бе уверил, че ще помисли върху тях, но, разбира се, не го направи. Сега явно се оказваше, че е допуснал голяма грешка.