Айзък Азимов - Роботите и империята

Василия помълча.

— Честно казано, аз самата си зададох този въпрос. И все пак, когато видях схемата, думата „телепатия“ моментално ми дойде наум.

— Въпреки че телепатията е невъзможна — дори на теория.

— Смята се, че е невъзможна — дори на теория. А това не е съвсем едно и също.

— Никой никога не е успял да направи крачка в това отношение.

— Да, но защо тогава, щом погледнах схемата, си помислих „телепатия“?

— Добре де, Василия, може да си жертва на някакъв психически трик, който не си струва да анализираме. На твое място не бих мислил повече за това… Нещо друго?

— Още едно нещо — и то е най-странното от всичко. Съдейки по най-различни дребни признаци, останах с впечатлението, че соларианците се готвят да напуснат своята планета.

— Защо?

— Не знам. Населението им и без друго е малобройно, а продължава да спада. Може би искат да отидат някъде другаде и да започнат всичко отначало, преди съвсем да са измрели.

— Какво ще започват отначало? Къде ще се дянат?

Василия поклати глава.

— Казах ти всичко, което знам.

— Добре, тогава — бавно рече Амадиро, — ще взема всичко предвид. Четири неща: ядрен мултипликатор, хуманоидни роботи, телепатични роботи и изоставяне на планетата. Честно казано, нито едно от четирите не ми вдъхва доверие, но ще убедя Съвета да ме упълномощи за разговор със соларианския регент… А сега Василия, мисля, че би могла да си починеш. Защо не си вземеш няколко дни отпуска, за да свикнеш с аврорианското слънце и хубавото време, преди да се върнеш на работа?

— Много мило от твоя страна, Келдън — отвърна Василия, без да се помръдне от стола, — но остават още два въпроса, които се налага да повдигна.

Амадиро неволно потърси с поглед лентата на стената.

— Надявам се, че това няма да отнеме много време, а Василия?

— Колкото — толкова, Келдън.

— Казвай тогава какво има.

— Първо, кой е този млад всезнайко, който май си въобразява, че управлява Института, онзи… как му беше името… Мандамъс?

— Значи сте се запознали — Амадиро прикри с усмивка известното неудобство, което изпита. — Както виждаш, някои неща на Аврора все пак се променят.

— В случая определено не и към по-добро — мрачно подхвърли Василия. — Та кой е той?

— Както сама се изрази — един всезнайко. Много надарен младеж, талантлив роботик, но не по-малко компетентен и в областта на общата физика, химията, планетологията…

— И на колко години е този зъл гений на ерудицията?

— Още няма пет десетилетия.

— А какъв ли ще стане, когато порасне?

— Вероятно толкова мъдър, колкото и талантлив.

— Не се прави, че не разбираш какво искам да кажа, Келдън. Да не смяташ да го отгледаш за свой приемник на директорското място?

— Смятам да поживея още доста време.

— Това не е отговор.

— Но единственият, който имам.

Василия се размърда неспокойно в стола, а роботът й, който стоеше зад нея, завъртя очи на всички страни, като че ли се готвеше за отбрана. Вероятно безпокойството на Василия го бе превключило в такъв режим на поведение.

— Келдън — каза Василия, — следващият директор ще бъда аз. Въпросът е уреден. Така ми каза самият ти.

— Да, Василия, но всъщност изборът след смъртта ми ще бъде направен от Управителния съвет. Дори и да посоча кой да бъде следващият директор, съветът може да не приеме кандидатурата. Такъв е юридическият принцип, на който е изграден Институтът.

— Само си напиши директивата, Келдън; аз ще имам грижата за Управителния съвет.

— Не възнамерявам да обсъждам повече този въпрос в момента — заяви Амадиро. Веждите му се набраздиха. — Кой е другият? Моля те, накратко.

Василия го изгледа с очи, в които припламваше тих гняв. После рязко отсече:

— Жискар.

— Роботът?

— Роботът, разбира се. Познаваш ли някой друг Жискар, за който ще седна да ти говоря?

— Е, какъв е проблемът?

— Той е мой.

Амадиро я погледна учудено.

— Той е… беше законна собственост на Фастълф.

— Жискар беше мой, когато бях дете.

— Фастълф ти го е дал, а накрая си го е взел. Нали не е имало официално прехвърляне на собствеността?

— От морална гледна точка Жискар е мой. Във всеки случай Фастълф вече не го притежава. Фастълф е мъртъв.

— Но е направил завещание. И ако не греша, съгласно това завещание двата робота — Данил и Жискар — са станали собственост на соларианката.

— Но аз не искам да е така. Аз съм дъщерята на Фастълф…

— О!

Василия се изчерви.

— Имам право да претендирам за Жискар. Откъде накъде ще го притежава друг… някакъв чужденец?