Виктория Александър - Вярвай

Обзе я безпокойство.

— Все още нищо не разбирам.

— Съвсем просто е. — Тонът му беше студен и определено зъл. Как въобще бе могла да си помисли, че е хубав? — Баща ми разчита на Граал като на символ, който да обедини страната. Не мога да позволя това да се случи. Имам верни последователи във всички краища на кралството. Поддръжници, които са съгласни с мен, че Артур не е човекът, който някога беше. Крайно време е управлението да му се отнеме и да се повери в ръцете на човек, който може да направи за тази страна това, което той вече не може. Някой, който притежава смелостта да разгроми враговете ни. Да завладява, не да прави компромиси. Англия някога беше страна на горди воини. Баща ми я превърна в страна на слаби старци. Денят на Артур наближава своя край и преди да е станало твърде късно, преди да сме паднали в ръцете на враговете си, народът има нужда, не — иска — нов крал.

— И това ще бъдеш ти?

— Артур е миналото. — Той изпъна рамене и вдигна брадичка. — Аз съм бъдещето.

Ти си един ненормален, побъркан принц.

— Какво искаш да направя?

— Искам да убедиш Галахад да спре търсенето на Граал.

— Това ли е всичко? — Тя се намръщи. — Мислех си, че ще е нещо сложно.

— Не се шегувай с мен. — Гласът му беше тих и овладян. — Той ще го направи заради теб.

— От коя планета си ти, приятел?

Челото му се сбърчи объркано.

— Забрави — сопна се тя. — Какво те кара да мислиш, че Галахад ще се откаже от мечтата на живота си само защото аз искам така?

— Любовта ще преклони волята на Галахад пред твоята. — Мордред се подсмихна. — Той е омагьосан от теб.

— Омагьосан? Ха! Събуди се. — Тя изсумтя и прекоси стаята. — Откъде ти е хрумнала подобна глупава идея?

Мордред се намръщи.

— Накараха ме да повярвам…

— Да повярваш, че Галахад ме обича? Не вярвай на всичко, което чуваш. Това е измислица. — Казваше думите, но й се искаше да са лъжа. — Кой, по… — Тя спря изведнъж и се втренчи в него. — Вивиан! Права съм, нали? Тя те е насъскала, нали?

— Няма никакво значение. — Той я гледа известно време. Устните му се разтеглиха в лукава усмивка. — Може би просто съм допуснал грешка. Може би ти си тази, която го обича.

Тя сви рамене.

— И какво от това?

— Ако не го убедиш, милейди, да спре това търсене, ще го убия.

— Не мисля така.

— Нима? — Веждите му се повдигнаха. — И защо?

Води ми по точки. Да се надяваме, че принцът не може да разпознае блъфа. Тя тръгна към него уверено и заби пръста си в гърдите му.

— Защото на твоето татенце, краля, няма да му хареса.

Той пребледня и сграбчи ръката й.

— Не ме е грижа какво баща ми харесва или не харесва.

— Може би, но няма да е много хитър ход да го прецакаш, преди да си готов за тази голяма революция, не мислиш ли?

Тя му се ухили и се опита да издърпа ръката си, но той я държеше здраво. Сърцето й щеше да се пръсне от страх, но външно не го показваше. Изиграй го, Теса.

— Ти наистина си толкова умна, колкото подозирах. — Той се взираше в нея с ледените си сини очи. Очите на Артур, само че без топлината им. Страшничко. — Но не е необходимо да го убивам веднага. Търсене като това може да продължи незнайно колко дълго. Мога просто да го хвърля в тъмницата и да забравя за него. Отсъствието му няма да причини тревога в двора на баща ми поне няколко години. Най-накрая ще решат, че благородният рицар е поел пътя, по който са тръгвали толкова много преди него — убит, опитвайки се да спаси краля и кралството. Никой никога няма да разбере, че изживява дните си в смрад и тъмнина и се храни с плъхове и паяци и каквото там успее да намери.

Тя се опули, молейки се предизвикателната й физиономия да прикрива отчаяните й усилия да измисли нещо. Вече бе спасила Галахад от незабавна смърт само за да го обрече на по-бавна и мъчителна. Каква каша още може да забърка?

— Няма начин. Няма да стане.

— Защо не?

Той я дръпна към себе си. Върху челюстта му трепереше един мускул. Това приятелче беше опасно.

— Ако не се върне, Галахад ще се превърне в герой. Ще бъде легенда. Ще пеят песни за него и ще разказват приказки. — Тя му се усмихна. — Помисли затова, Мордред. Името му ще живее вечно.

— Престани!

Той я разтърси силно.

— Откъдето и да погледнеш, си прецакан. Не можеш да го убиеш сега. Не можеш да го убиеш и по-късно. — В гласа й се долавяше триумфална нотка. — А сега ме пусни. Причиняваш ми болка.

— Аз не мисля така. — Говореше бавно и отчетливо. — Не мисля, че въобще някога ще те пусна.