Виктория Александър - Вярвай

— Оскар е капитан на охраната ми. Не ти ли харесва името му?

— Не, просто си помислих, че сигурно е някой от онези типове с едносрични имена. Нали се сещаш, нещо просто като Ут или Грант.

Той се усмихна под мустак.

— Предупредиха ме, че речта ти е необичайна, но значението е ясно. Оскар може би не е толкова изискан, колкото би трябвало да бъде.

— Изискан? Или цивилизован? Може би хиленето му го издава.

— Той не разбира от дами. Така или иначе, той е изключително лоялен, подчинява се на заповеди и е много по-интелигентен, отколкото изглежда.

— Идеалният гангстер — промърмори тя.

— Но не съм те довел тук, за да обсъждаме добродетелите на Оскар…

— Преди да започнеш, би ли имал нещо против да се облека?

— Мисля, че си най-прекрасна в този си вид.

— Обзалагам се. — Погледът й обходи стаята. — Имаш ли някаква представа, къде са ми дрехите?

— Ако говориш за онези дрипи, с които пристигна — той сви рамене — мисля, че заповядах да ги изгорят.

— Изгорил си роклята ми! — Тя се опули. — И сега какво ще облека?

— Не се отчайвай, милейди, заповядах да ти се намери нова рокля. — Той се върна в коридора и излая някаква заповед на невидим слуга. Върна се само след минута и затвори вратата след себе си. — Мисля, че това ще ти прилича. — Той й подаде дрехата.

— Благодаря. Старата и без това изглеждаше доста опърпана. — Тя взе роклята, погледна я и се намръщи. — Жълта е.

— Прекрасен цвят за човек с твоята светла коса и тъмни очи.

— Страхотна е, ако ти харесват хора с тен като болни от жълтеница. А сега се обърни, за да се облека.

— Ако си сигурна, че няма да ти е необходима помощта ми?

— Ще се справя някак си.

— Много добре.

Той се обърна, а тя пусна чаршафа и бързо се напъха в роклята.

— Когато си готова, искам да поговорим.

— Знаеш ли, не мисля, че това е много добра идея, като го няма Галахад.

Винаги се бе чудила защо в отминалите епохи всички са имали слуги. Сега вече знаеше. Тази рокля тук не беше кой знае колко сложна за обличане, но малко помощ нямаше да й е излишна.

— Аз точно това искам — да го няма Галахад. — Думите му прозвучаха малко рязко.

Тя оправи роклята и се намръщи. Не беше имала предвид точно това.

— Можеш да се обърнеш. Той я огледа с възхищение.

— Наистина завиждам на Галахад за компанията ти, милейди. Прелестите ти са очевидни.

— Щяха да са по-малко очевидни, ако роклята не беше такава. — Тя дръпна дълбоко изрязаното деколте в безплоден опит да го вдигне по-нагоре.

Той се засмя.

— И остроумна при това.

— Благодаря. Можем ли да седнем?

— Бъди моя гостенка.

— Вече съм — промърмори тя.

Огледа стаята. Освен леглото имаше едно ниско столче до огнището, дървена ракла и дълга пейка. Леглото определено не ставаше. Столчето беше някак смешно, така че оставаше пейката. Тя пристъпи към нея с толкова достойнство, колкото успя да събере, и седна, държейки гърба си изправен.

— Е — тя присви очи, — какво искаш?

— И директна при това. Отлично. — Той отиде до пейката и седна до нея. Прищя й се да се отдръпне, но нето направи. — Имам предложение, което може да те заинтригува.

— Съмнявам се. Какво предложение?

Тонът му беше небрежен. Прекалено небрежен.

— Първо, трябва да знаеш, че съм запознат с целта на пътуването на Галахад. И бих бил много доволен, ако се провали.

— Това ме изненадва. Искаш ли да ми кажеш защо?

— Не е тайна, че между мен и Галахад не цъфтят добри чувства. — В очите му проблесна мръснишко пламъче. — Аз го ненавиждам, а той не се интересува от мен. Ще ми достави огромно удоволствие да го унищожа, без въобще да се замислям.

— Страхотно. — Стомахът й се сви. — Е, какъв е проблемът? Мислех, че всички харесват Галахад.

— И точно за това аз не го харесвам. — Той стана и започна да крачи из стаята. — Знам, че си от далечна земя и следователно не си добре запозната с интригите и историите в кралството на баща ми. — Спря и я погледна настойчиво. — Аз съм негов наследник. Следващият крал на всички британци.

— И аз така съм чувала.

— Той ще ми даде — макар и неохотно — короната, но обичта му е запазена за Галахад. — Гласът му стана по-суров. — Той се отнася с Галахад като със син, а с мен като с…

— Отрепка? — подсказа сладко тя.

— Странна дума, но звучи точно, милейди.

— Благодаря. — Тя се изправи и скръсти ръце на гърдите си. — Разбирам защо не харесваш Галахад, но какво общо има търсенето му с теб?

— Не искам да чакам смъртта на баща ми, за да получа полагащото ми се място.