Виктория Александър - Вярвай

Той кимна.

Теса и Галахад се обърнаха и тръгнаха бързо към извора.

— Какво ще правим? — прошепна тя.

— Нищо не можем да направим засега. — Челото му бе сбърчено от тревога.

— Това наистина са лоши момчета, Галахад.

Тя погледна през рамо. Водачът и двама от другите ги наблюдаваха внимателно, както вълци — агнета. Дали се надяваха, че тя и Галахад ще се опитат да избягат? Стомахът й се сви. Вероятно.

— Наистина, наистина много гадни.

— За Мордред става ли въпрос в легендите ви?

— О, да.

— И?

— Има много различия между мита и истинския живот. Но от това, което ми каза, Мордред не е от тях. Истински или приказен, той определено е злодей.

Стигнаха до потока. Тя се наведе и наплиска лицето си с вода.

— Надявам се, че мислиш за някакъв план.

— Би било добре — смънка той.

— Нали? — Думата прозвуча рязко. От страх.

— Хайде, свършвай. — Гласът на водача разпра утрото като меч.

Теса потрепери. Лоша метафора.

— Задръж малко — извика тя. — Свършвам след минутка — промърмори. — Ще отида ей там, зад онова дърво. Ти само дръж тези гангстери далеч, особено големия. Не ми хареса начина, по който ме гледаше.

— Нито пък на мен. Ще държа „гангстерите“ далеч. — Той се подсмихна, но бързо стана отново сериозен. — Не се тревожи, красива Теса. Няма да позволя да ти се случи нещо лошо.

Тя го погледна в очите.

— Разчитам на това. А аз ще направя всичко възможно, за да ти пазя гърба. Вече разбрах нещо.

— Какво?

Тя тръгна към дървото.

— Тези приятелчета са истински.

Може би Мордред не беше чак толкова лош, в крайна сметка.

Теса затвори очи и се отпусна в топлата вода в дървената вана в стаята си. Бяха яздили цял ден и доста от нощта, преди да стигнат до замъка на Мордред. Замъкът Ле Фей. Хубаво приказно име, но не бе успяла да го види добре в тъмното. Бе очаквала да я хвърлят в тъмница веднага щом пристигнат, а ето че я заведоха в стая, подобна на тази, която имаше в Камелот. И най-доброто от всичко беше, че има легло. Истинско легло. Бе се строполила върху него и спа непробудно. Когато се събуди, вече беше вечер и я чакаше изпускаща пара вана. Нямаше представа, колко дълго се е киснала, и не я интересуваше, но никога повече нямаше да приема за даденост простите удоволствия на живота. Гореща вана и истинско легло.

На вратата се почука. Преди да е казала „Влез“ , се отвори и една смътно позната фигура с ръст почти колкото този на Галахад, с тъмноруса коса и доста добре сложено тяло, влезе в стаята, сякаш си беше у дома.

— Хей! — Тя огледа за кърпа и се сви във ваната, опитвайки се да прикрие най-изложените части от тялото си с ръце. — Кой, по дяволите, си ти?

— А, красивата лейди Теса. — Погледът на русокосия обходи фигурата й и той се усмихна одобрително. Наистина беше ужасно хубав, може би по малко мазен начин, но наистина си го биваше. — Казаха ми, че си доста приятна, но репутацията ти е малко особена.

— Аз нямам репутация — озъби се тя. — Нещо против?

— Съвсем не. — Той сви рамене. — Репутацията на една дама няма особено значение за мъжа, освен ако не мисли за брак. А аз не мисля. — Той се усмихна накриво. — Освен ако не искаш да промениш мнението ми?

Тя изпъшка.

— Не. Нямах предвид това. Имах предвид… гола съм.

Той поклати глава.

— Нямам нищо против.

— Би ли ми подал онази… — тя махна към нещо, оставено на стола, което приличаше по-скоро на чаршаф, отколкото на хавлия — онзи парцал ей там?

Той взе чаршафа и тръгна към нея.

— Чакай. Спри. Не се приближавай повече.

— Ако така искаш. — Той хвана чаршафа с два пръста. — Или аз трябва да ти го донеса, или ти трябва да дойдеш да си го вземеш.

— Страхотно. — Тя въздъхна. — Донеси го.

Той дойде до ваната и й го подаде.

— Не можеш ли да се обърнеш? Или поне да затвориш очи?

— Мисля, че бих могъл, но няма да е толкова забавно.

— Добре.

Тя стана, дръпна чаршафа от ръцете му, уви го около себе си и излезе от ваната. Той се усмихна с очевидно удоволствие.

— Ти си Мордред, нали?

— Наистина. — Хвана ръката й и я поднесе към устните си. Беше права — той наистина си беше у дома. — За мен присъствието ти тук е голяма чест.

— Не че имахме избор.

Тя дръпна ръката си и потисна желанието си да я изтрие в чаршафа.

— Така ли? — Веждите му се сключиха. — Нима Оскар не беше вежлив и почтителен, когато ви отправи поканата ми?

— Оскар? — Тя си спомни главатаря. — Водачът на глутницата се казва Оскар?