Виктория Александър - Вярвай

— Какво имаш предвид? — попита предпазливо тя.

— Разказа ми надълго и нашироко какво ще се случи през идващите столетия, но не каза и думица за утре или за вдругиден, или за деня след него.

— Не съм ли?

— Много добре знаеш, че само за това не ми каза нищо. — Стараеше се да не звучи гневно. На нея ли се сърдеше, или на себе си?

Тя отстъпи назад и вирна упорито брадичка.

— Не смятах, че е добра идея.

— Не е добра идея? Гръм и мълнии, Теса, защо не?

— Това може… — Сви безпомощно рамене. — Не знам. Да промени нещата, предполагам.

— Не разбирам.

Тя заговори бавно, сякаш внимателно подбираше думите си.

— Ако ти кажа, че ще откриеш Граал, няма ли това да повлияе на действията ти отсега нататък? Няма ли да си по-склонен да поемаш рискове, след като знаеш, че в крайна сметка всичко ще свърши добре?

— Това ли е съдбата ми? Намирам ли Граал? — Той затаи дъх.

— Почакай, още не съм свършила. Ами ако ти кажа, че не го намираш? Щеше ли да искаш да продължиш, или щеше да се предадеш? Какъв би бил смисълът?

Той стисна зъби.

— Намирам ли Граал?

Тя го погледна право в очите.

— Не мога да кажа.

— Ще кажеш! — Думите сякаш изригнаха. — В името на всичко свято, Теса, кажи ми! Сега!

— Не! — Гласът й трепереше. — Не сега! Никога! Мерлин ми каза, че това, което се е случило веднъж, не е задължително да се повтори по същия начин. Главните събития от историята — повратните точки, предполагам — не могат да се променят. Но по-дребните неща, като твоето търсене на Граал, може.

Истината, която тя не искаше да му каже, изведнъж проблесна в съзнанието му.

— Тогава не съм успял.

— Не съм казала това. И дали си или не си в някоя от другите версии на тази линия на времето, няма никакво значение. Никакво. Единственото, което има значение, е настоящето. — Тя сграбчи туниката му с две ръце. — Не разбираш ли? Ние преживяваме отново онези дни, ти и аз. Заедно. Каквото и да се е случило тогава, сега е изтрито, всичко е чисто. Това е възможността, която си чакал цял живот. Недей да я пропиляваш само защото си мислиш, че всичко вече е предопределено. Не е!

— В такъв случай ти мой спасител ли ще бъдеш, Теса? — В думите му имаше горчивина. Теса дръпна ръцете си като опарена.

— Не е така! — Тя отстъпи назад, но той я сграбчи за, раменете и я принуди да го погледне в очите.

— Ако няма да ми кажеш каква е съдбата ми, тогава ми кажи това: какво се случва с моя крал и страната ми?

— Не мога…

Той я разтърси силно.

— Кажи ми! Ако е така, както казваш, и съдбата на Артур няма да се промени от откриването на Граал, няма да има значение дали знам. Какво крие бъдещето, Теса? Какво казва историята за тях? За всички нас? Спомнят ли си хората делата на Артур и Ланселот, или всичко е изгубено в мъглите на времето, което се простира между твоя свят и моя?

— Престани! — Тя се отскубна от него. Гърдите й се надигаха гневно, а луната осветяваше искриците болка в очите й. — Защо искаш да знаеш? Какво значение има?

— Има огромно значение. Искам да знам дали моят живот, животът на краля и на баща ми не са били напразни. Да знам дали историята си спомня за нас. Да знам дали постигнатото от мен и онези, които обичам, не е забравено!

— Не сте забравени — изстреля тя. — Всеки знае историята на Артур и Гуенивир и Ланселот и Галахад и другите рицари на кръглата маса. Всеки знае за Мерлин и Камелот. Има огромни библиотеки, пълни с книги за подвизите ви. Вие сте една проклета легенда!

— Легенда?

— Мит! Приказка! Историята е действителният живот и ти и Артур, и всичко останало не сте включени в нея!

Думите й сякаш го зашлевиха през лицето, спряха дъха му, смразиха душата му.

— Какво говориш?

— Казвам — тя махна с уморен жест косата от очите си, — че в моето време никой не вярва, че сте съществували. — Скръсти ръце на гърдите си, но отказваше да го погледне в очите. — Вие сте приказка от детска книжка.

— Как е възможно това? — прошепна той.

— Мерлин не е искал вашето време да бъде опетнено от историята, затова е накарал света да повярва, че не сте съществували. — Гласът й омекна от съжаление и погледът й се вдигна към неговия. — Толкова съжалявам.

Той се взираше в нея.

— Нищо чудно, че се съмняваш в истинността на този свят още от първата ни среща.

— Не исках да ти казвам.

Той се засмя тихо.

— Както ти каза, аз съм упорит човек. Нямаше да оставя въпроса без отговор.

Той се облегна на дървото и се загледа във водата. Имаше много да мисли върху разкритията на Теса.