Виктория Александър - Вярвай

— Защо ми го казваш сега? — Погледът му се взираше настойчиво в нея.

Тя го гледа известно време, без да продума. Какво би могла да каже? Защото те обичам и искам да знаеш колко скъпоценно е времето, през което сме заедно. Не. Може и да приемеше любовта в тази връзка да е несподелена, но би предпочела той да не знае за чувствата й. Ако не можеше да има любовта му, определено не искаше съжалението му.

— Забъркани сме в това заедно, забрави ли? Не исках помежду ни да има тайни. — Сви рамене. — Помислих си, че трябва да знаеш истината, това е всичко.

Погледът му обхождаше лицето й, сякаш търсеше отговори на хиляди въпроси. Кимна рязко, пришпори коня си и отново тръгна пред нея.

А сега какво? Галахад очевидно имаше нужда от време, за да смели всичко това. Но колко време? Час? Ден? Сто години?

Щеше да му даде всичкото необходимо му време, но в крайна сметка той все пак трябваше да й проговори отново. А дотогава щеше да почака.

Час, ден, сто години. В известен смисъл, тя разполагаше с цялото време на света.

Бог да им е на помощ. На всичките. Това беше абсурдно. Смешно. Пълна глупост Не е възможно да е истина.

Възможно ли беше?

Наистина, Теса вярваше. Нима думите й не звучаха искрено? Властта на Мерлин беше неоспорима. Ако подобно нещо въобще беше възможно, нима нямаше да е необходим вълшебник с изключителна сила? В главата на Галахад се въртяха стотици объркани мисли.

Тя не беше като никой друг — нито мъж, нито жена, — когото бе срещал. Речта й беше подобна на неговата, но някак странна. Не като непознат за него език, а по-скоро като непознат диалект на майчината му реч. Вече бе забелязал нежеланието й да говори за дома си и се бе чудил на мълчанието й. От изражението в очите й личеше, че земята и народът й й липсват. Сега, когато се замислеше, откриваше, че не знае доста неща за Теса. Разговорите им се състояха предимно от нейни въпроси за него и живота му, семейството и приятелите му.

Беше ли толкова арогантен, колкото тя твърдеше? Затова ли не бе проявил никакъв интерес към нея? Изпита чувство за срам. Единственото, от което се бе интересувал, беше участието й в търсенето. Беше наблюдавал гневните й избухвания, породени от страх, когато й показа замъка за първи път и когато победиха дракона. И двата пъти тя оспорваше реалността на света около себе си. На Камелот. На Артур. На него самия. Нима е бил такъв егоист, че не е обърнал внимание на страховете й? И толкова глупав? Да припише думите и тревогите й единствено на женската й природа и дори да не се зачуди защо най-много я плашеше самата същност на живота около нея.

Как се бе осмелил да се съмнява в смелостта й? Тази мисъл го шибна като камшик. Спря рязко коня си. Да, тя два пъти се бе поддавала на истерията, но нима това не беше нещо незначително, имайки предвид положението, в което се намираше?

Ако беше на нейно място, дали щеше да се справи по-добре? Би ли се изправил срещу един непознат свят със същата решителност и твърдост? Свят, в който ще е съвсем сам, като се изключи влиянието на някакъв вълшебник и компанията на един-единствен човек?

— Добре ли си? — Конят й спря до неговия. Разтревоженият й поглед срещна неговия. — Галахад?

— Да, Теса, аз съм… добре.

Гледаше я и сърцето му се свиваше. Тя беше толкова крехка и мъничка, а духът й гореше ярко като на мъж, като на рицар. А той я бе нарекъл „някаква си жена“ . Лейди Теса въобще не беше „някаква си“ .

— А ти?

— Страхотно.

Той смушка коня си, но тръгна редом с нея.

— Време е да поговорим.

Тя прикри въздишката си на облекчение.

— Хубаво. Значи… ми вярваш.

Беше негов ред да въздъхне.

— Това е странна идея — пътуването от бъдеще, което още не съществува. Трудно е да се разбере или приеме.

Лицето й помръкна.

— И въпреки това започва да ми се струва все повече и повече вероятно.

— Наистина ли?

— Наистина. Така се обясняват много неща. Относно настояването на Мерлин да ме придружиш, както и характерът ти. Трябвало е да ти задам въпроси за теб отдавна, но бях прекалено загрижен за собствените си планове, за да ти обърна внимание. — Усмихна й се извинително. — Моите извинения, Теса. Това е непростимо.

По устните й пробяга нежна усмивка.

— Имаше да мислиш за много неща, а и пътуването през времето не е нещо, което се случва много често.

— За първи път чувам за подобно нещо и не се и съмнявам, че ще е за последен.

— Да, обзалагам се, че потокът на туристи към Средните векове не е много голям. А и тук едва ли е най-подходящото място за почивка.