Виктория Александър - Вярвай

Това беше много по-добра идея от абсурдния фалшив дракон. Този път играта щеше да се води с много по-големи залози.

Този път опасността щеше да е истинска.

— Забележително мълчалива си, Теса Сейнт Джеймс — каза непринудено Галахад, но в очите му блестеше тревога. — Сигурна ли си, че си готова…

— Добре съм, наистина. — Яздеха бавно един до друг. — Просто ми се ще да престанеш да гледаш на мен така, сякаш съм чуплива като стъкло. Тази история с дракона ми дойде малко в повече, но вече съм добре. — Тя се усмихна кисело. — Явно ще ми е необходимо малко време, за да свикна с приключенията, които, изглежда, са нещо обичайно по време на търсене.

Очите му заблестяха изненадано.

— Не твоето… ъ-ъ… благоразположение ме притеснява.

— О. — Тя прикри усмивката си. — Тогава сигурно става въпрос за секса.

— Точно така. — Той също се усмихна.

— Беше страхотен.

— Не е там работата. — Той отново се ухили, но изражението му бързо стана сериозно. — Интересува ме дали сега съжаляваш или не…

— Няма начин. — Очите й се разшириха учудено. — Беше прекрасно. — Тя спря. — А ти? Искам да кажа, ти съжаляваш ли?

— Не. — Той поклати глава. — Но мина много време, откакто…

— Не ми казвай, че не си го правил, откак е умряла съпругата ти? — Може би все пак той наистина беше рицар-девственик.

Той се засмя — гърлен, дълбок смях.

— Теса, минаха повече от десет години от смъртта й. Аз съм мъж в разцвета на силите си. Аз съм рицар.

— Това май е отговорът на всичко според теб?

— Да. — Отново се засмя. Би могла да слуша смеха му вечно.

— Тази твоя похотлива усмивка казва всичко. — Тя го изгледа подозрително. — Мислех, че само чистите по сърце могат да търсят Граал.

— Милейди. — Той махна с ръка и сведе глава. — Чистотата на сърцето няма нищо общо с похотта ти.

Тя избухна в смях.

— Ти наистина си нещо.

— Както и ти.

По устните му отново се плъзна усмивка и той насочи погледа си към пътя пред тях. Минаха няколко дълги минути. Скоро щеше да се наложи да каже нещо.

С тази противна Вивиан, Теса нямаше избор. Кой знае каква щеше да е следващата стъпка на вещицата. Освен това сега, когато Теса вече знаеше, че тук е замесена и любов, поне от нейна страна, искаше да е честна с него. Поне това заслужаваше. Най-добре беше това малко разкритие да излезе от нейните уста, отколкото от нечии други. Тогава защо не можеше да намери подходящите думи?

— Какво те мъчи, Теса?

Ами ако той не й повярва?

— Защо мислиш, че нещо ме тревожи?

— Забелязвам, че си много мълчалива.

Ами ако я помислеше за луда?

— Мислех, че ти харесва да мълча.

— Забелязах, че когато се чувстваш добре, бърбориш непрекъснато.

Или за лъжкиня?

— Благодаря.

— Но мълчанието ти е тревожно. Това ме смущава.

— Щом те смущава… — Въздъхна. — Не знам откъде да започна.

Гласът му беше нежен:

— Разказвачите на приказки в двора на краля казват, че има само едно място, откъдето може да се започне един разказ.

— О?

— От началото.

— Началото? — Къде точно беше началото? Влизането на Мерлин в часа й? Колетът на майка й? Университетската библиотека? — Спомняш ли си първата ни среща? В параклиса?

— Разбира се. Помислих те за някакво нахално момче.

— Точно така. Спомняш ли си как бях облечена?

Той кимна.

— Странни одежди. Никога преди не съм виждал подобни.

— Точно така — каза тя с триумфална нотка в гласа.

— Не. — Той поклати глава. — Всъщност подхождаха повече за мъж, отколкото за жена. Затова се обърках. Дрехите прикриваха истинската ти същност, докато не благоволи да поправиш неправилното ми впечатление, като ми показа… — Ъгълчетата на устните му се разтеглиха в лукава усмивка. — Циците си.

Тя изпъшка.

— Никога няма да ми позволиш да го забравя, нали?

— Никога, красива Теса.

— Като оставим всичко това настрана, никога ли не си се чудил откъде съм дошла?

— Мерлин каза, че си от някаква далечна земя.

— Но не искаше ли да разбереш повече?

— Аз не съм любопитен човек, Теса, но въпреки това трябва да признаеш, че се надявах да науча нещо повече за дома ти. — Той се усмихна под мустак. — Където нямате магьосници и вярвате, че живеем върху топка, въртяща се в небесата. Тази история може да съперничи на измислиците на най-великия бард.

— Истина е, Галахад.

Той изсумтя.

— Никой в цяла Британия не вярва в подобно нещо.

— Не днес. — Тя се стегна за реакцията, която щеше да последва. — Но някой ден ще повярват.