Виктория Александър - Вярвай

— Пусни ме, горила такава. — Тя започна да рита, опитвайки се да се освободи. — Що за рицар си ти? Между това и онази целувка има огромна разлика. Къде ти е кавалерството?

— Кавалерското държане си е чисто прахосване на време по отношение на онези, които не проявяват учтивост. — Топлият му дъх пареше тила й и по тялото й премина тръпка на възбуда. — И все пак — моите извинения. — Той охлаби хватката си и тя стъпи на пода. — Може би ще е най-добре да започнем запознанството си отначало.

— Може би. — Тя сложи ръце на хълбоците си и се втренчи в него. — Ти си пръв.

— Аз? — Объркване сбърчи челото му — Не аз те прекъснах.

— О, да, прав си. — Какво, по дяволите, трябваше да направи сега? Пое си дълбоко въздух и протегна ръка. — Здравей. Аз съм Теса Сейнт Джеймс. Приятно ми е да се запознаем.

— Удоволствието, скъпа лейди, е изцяло мое. — Той хвана ръката й, вдигна я към устните си и я целуна лекичко. Тъмният му поглед не изпускаше нейния и тя, без да иска, затаи дъх. Този мъж си беше истинско парче и го знаеше. — С каква цел си дошла тук, Теса Сейнт Джеймс?

— Дълга история.

Очите му наистина бяха изключителни.

— Нямам друга работа, освен да я изслушам.

Очи, тъмно сини като нощта, с блясъка на звезди тук-там.

— Не знам откъде да започна.

— Очевидно е, скъпа лейди, че си чужденка тук. Мисля, че трябва да започнеш от пристигането си.

Гласът му беше дълбок и плътен с някаква нежна сила, която сякаш проникваше чак в душата й. Той беше добър.

— Ами… — Тя се втренчи в него, завладяна от първичната сила на присъствието му. Мерлин не беше единственият тук, който се занимаваше с магии. — Бях в… Колко си висок, между другото? Към метър и деветдесет може би?

— Извисявам се с една глава над повечето мъже, но не съм толкова висок, колкото коня ми. Но ти… Как не съм могъл да те видя такава, каквато всъщност си? Мъничка и деликатна като напъпила роза.

Гледаше я с поглед, от който личеше, че няма нищо против да откъсне тази роза. Поглед, който я караше да се чуди колко точно приятно би било откъсването. Беше много добър.

И го знаеше. Може би проличаваше от доволната извивка на устните му или от начина, по който се приведе леко към нея, сякаш за да я сграбчи в прегръдката си; или от блясъка на успеха, озаряващ очите му; или може би всичко това, взето заедно — езика на тялото на сър Парче, — но Теса изведнъж осъзна, че този мъж смята, че може да я върти на пръста си. И не грешеше особено.

Инстинктът за самосъхранение обаче я накара да отстъпи бързо крачка назад и да поклати глава.

— Внимавай, приятел. Това с розите може да омагьосва дамичките ти, но аз съм от друго тесто. Затова можеш да се откажеш от чара си на рицар в блестящи доспехи.

Очите му се разшириха невинно.

— Страхувам се, че си се заблудила относно намеренията ми.

— Да бе.

Той въздъхна търпеливо, сякаш бе свикнал да си има работа със своенравни жени.

— В бъдеще ще внимавам какво казвам. А сега, как така се озова тук, без да разбера? Не съм те чул да влизаш в параклиса.

— Спомняш ли си онази дълга история, която споменах? — Той кимна. — Това е част от нея.

— Не мога да си представя какво може да обясни странните ти одежди.

— Странните ми… а, дрехите ми. — Тя погледна надолу и сви рамене. — Всъщност там, откъдето идвам, това облекло се смята почти за класическо.

— Странни гащи. — Той посочи с дългия си, почернял от слънцето пръст дънките й. — Защо не носиш рокля? Дори и в най-отдалечените кътчета на света жените не носят такива дрехи. Това не е подходящо за жена.

— За мен е подходящо. Освен това нямах време да си взема багаж. Пристигнах доста неочаквано.

— Пристигна?

— Да, тук, в параклиса. В Камелот, или където и да е. В един миг си върша работата в библиотеката — загледана в твоя картина, бих добавила, — а в следващия бях издърпана тук, очевидно през времето и пространството и… какво правиш?

Ръката на Галахад се бе преместила към дръжката на меча му. Очите му блестяха.

— Галахад? — Стомахът й се сви, когато видя изражението върху лицето му — смесица от размисъл, подозрение и изненада. — Хайде, приятел, какво си мислиш?

— Чудя се дали наистина не си демонът, за който те взех, когато те видях. — Говореше бавно и премерено. — Приказките ти за времето и пространството са странни и намирисват на сили, които е по-добре смъртните да не познават Откъде знаеш името ми? — Пръстите му се сключиха около дръжката на меча.

— Не знаех, че си толкова чувствителен за нещо толкова дребно като едно име, но, повярвай ми, не е кой знае какво. — Откъде да знае, че той се пали толкова лесно? По-добре занапред да внимава за всяка своя стъпка. Не се съмняваше, че той не би се поколебал да й отсече главата без никакво предупреждение. — Мерлин ми го каза.