Виктория Александър - Вярвай

— Побъркан? — Тя едва произнесе думата. — Побъркан?

Галахад кимна сериозно.

— Повтарянето на думите е сигурен знак за размътен мозък.

— Повтаряне на думите? Аз не повтарям думите си.

Галахад я изгледа със съжаление, сякаш беше някакво незначително същество, което не заслужава да си губи времето с него, и пъхна меча в ножницата.

— А сега се махни оттук и ме остави с молитвите ми.

Галахад се обърна и Теса се втренчи в широкия му гръб. Той явно не само я вземаше за момче, но и за глупаво момче при това. Е, няма да е за дълго.

— Чакай малко. Трябва да изясним някои неща.

Галахад бавно се обърна и погледът му срещна нейния. Очите му се присвиха и в тях блесна предупреждение. Това не беше мъж, свикнал да изпълнява заповеди. Обзе я тревога.

— Какво искаш, момче?

— Искам доста неща, но ще започнем с основните. Първо на първо, не съм момче.

Той сви рамене.

— Едва ли можеш да се наречеш мъж.

— Не съм мъж. Момиче съм… ъъ… жена.

Погледът му обходи късата й къдрава руса коса, тъмносиния блейзер, бялата риза и дънките, после се върна на очите й.

— Никоя жена с подходящо поведение, дори и курва, не би облякла дрехи като твоите. — Погледът му омекна, явно от съчувствие. — Хей, момче, откъде се взе?

— Не съм момче! — Теса изскърца със зъби. Очевидно имаше само един начин да убеди този средновековен неандерталец. Тя сграбчи реверите на сакото си и го разтвори широко. — Виж. Погледни. Как наричаш това?

Тъмните му вежди се сключиха замислено.

— Необичайно облекло.

Тя погледна надолу и изпъшка. Ризата напълно прикриваше женствените й извивки и тя точно затова я и обличаше, когато имаше часове, но от това сега едва ли имаше полза. Страхотно. Нищо чудно, че той продължава да я смята за момче.

— Добре, гледай тогава. — Тя изпъна ризата си. — Ето. Какво ще кажеш сега? Цици.

Тя вдигна поглед и замръзна. Той се взираше в гърдите й така, сякаш никога преди не беше виждал нещо подобно. Може би бе отишла прекалено далеч. Това бяха Средните векове все пак. Може би не използваха думата цици, въпреки че беше абсолютно сигурна, че е схванал значението й. Тя бързо затвори сакото си.

— Това е достатъчно. Схвана за какво става дума.

— Наистина. — Той й направи нисък, подигравателен поклон. — Милейди. — Изправи се и в очите му проблесна онзи пламък, който се появяваше в очите на мъже, свикнали с флирта и прелъстяването. — Моля, простете грешката ми. Сега разбирам колко съм сбъркал. Мога само да си мисля, че неочакваното ви присъствие тук е забулило сетивата ми. Би трябвало да забележа деликатната извивка на бузите ви, дългите мигли, засенчващи очите ви, пълните ви устни и изпъкналостта на вашите — той се ухили — цици.

— О, Исусе! — Тя вдигна поглед към каменния таван и промърмори повече на себе си, отколкото на него: — Колко унизително.

— И все пак има само един сигурен начин да различиш момиче от момче.

Той протегна ръка и я придърпа към себе си. Преди да е успяла да реагира, устните му вече бяха залепнали за нейните. Опита се да се бори, но все едно се бореше с дърво. Огромен, солиден дъб. Ръцете му бяха като закалена стомана, приковаваща я към силните му, мускулести гърди, устните му бяха твърди и горещи. За частица от секундата през тялото й премина желание и й се прииска да се отдаде на страстта в целувката му В което и време да се намираха, този приятел знаеше какво прави. Колко лесно би било да се наслади на опитността му. Той се отдръпна и я погледна и за миг изглеждаше толкова заинтригуван от нея, колкото и тя от него. Усмивката му беше малко крива.

— Да. Наистина си жена.

— Наистина съм.

Той я пусна и тя, без да се замисля, стисна ръце, изви се и заби лакътя си в корема му.

— Оух!

Той се преви на две, а Теса се усмихна доволно.

— Гимназия „Сейнт Маргарет Мери“. Начин за самозащита — 101.

Той изпъшка.

— Аз не бих го нарекъл защита.

Тя изтупа ръце като от въображаем прах.

— Никога не се забърквай с някоя от възпитаничките на сестра Абигейл.

Теса дори не го видя да помръдва. В един миг беше приведен, притиснал корема си; в следващия тя беше във въздуха — завъртяна, гърбът й притиснат към гърдите му, едната му огромна ръка около талията й, другата — точно под врата й. Краката й се люлееха във въздуха. Не я стискаше силно, но нямаше никакво място за съмнение, че този средновековен мъжки екземпляр би могъл да я прекърши на две като свещ.

Гласът му избуча в ухото й:

— А ти не бива да се… ъъ… „забъркваш“ с някой, обучаван от самия главен майстор на оръжията на краля.