Виктория Александър - Вярвай

— За да открие Граал, той има нужда от това, което само ти можеш да му дадеш.

Гласът на Мерлин беше благ, но очите му не оставяха никакво съмнение, че Теса просто няма избор.

— И какво е то? — внимателно попита тя.

— Ти самата трябва да го определиш.

— Гатанка? — Тя изпъшка. — Започваш всичко това с гатанка? Мразя гатанките.

— Научи се да ги харесваш. — Той се усмихна. — Предполагам, че ще се натъкнеш на доста от тях по време на това търсене.

— Какво искаш да кажеш с това „предполагам“? — Очите й се присвиха.

— Времето, точно както живота, не е абсолютна величина. — Той сви рамене. — С всяко завъртане на колелото изходът може да се промени. Не мога да кажа със сигурност, че всичко ще свърши така, както преди. Както ти и аз очакваме.

— Какво мога да очаквам? — бавно каза тя. — Искам да кажа, ако го направя, ако помогна на този човек, какво ще се случи след това? Ще ме изпратиш ли вкъщи?

Мерлин кимна.

— Такъв беше първоначалният ми план.

Теса погледна към замръзналата фигура. Ако всичко това не беше истинско — а тя все още упорито се уповаваше на бързо избледняващата надежда, че това е просто творение на свръхактивно въображение, — в такъв случай не губеше нищо, ако се присъедини към Галахад. А ако беше истинско, присъединяването към сър Парче беше единственото очевидно нещо, което можеше да направи, за да накара Мерлин да я върне там, откъдето я беше взел.

— Изглежда така, сякаш нямам кой знае какъв избор, а?

Мерлин се намръщи разочаровано.

— Аз не бих го казал точно по този начин. Параклисът, забрави ли? Така или иначе, преценката ти на положението е точна.

— Страхотно. — Тя въздъхна примирително, обърна гръб на Галахад и се изправи пред Мерлин. — Ще го направя, но само при условие, че обещаеш да ме върнеш точно там, където ме намери, когато това глупаво търсене приключи.

— Обещавам. Да умра, ако не го направя.

— Много мило. — Теса изсумтя. — Бях останала със смътното впечатление, че ти живееш вечно.

— Така е.

Веждите й подскочиха нагоре.

— В такъв случай клетвата ти е относително безсмислена.

— Относително. — Той се ухили и тъмните му очи заблестяха. — Всичко е относително, скъпа моя.

— Ти наистина не играеш честно. Държиш всички… Хей!

Тя все още виждаше очите на Мерлин, но останалото сякаш започна да избледнява. Теса виждаше стената на параклиса през него. Явно свикваше с неочакваното. Предишната й паника сега беше просто леко безпокойство от това, че говори на един почти невидим магьосник.

— Това започва да ме дразни. Какво правиш пък сега?

— Имам да се погрижа за някои дреболии. — Едва ли беше останало нещо повече от присмехулния тон и блясъка на очите.

— Хей, не ме изоставяй! — Тя изкрещя, сякаш невидим беше синоним на глух: — Какво да правя с него? — Теса махна нетърпеливо към фигурата пред себе си.

— Сигурен съм, че вие двамата ще се оправите без проблеми.

— Без проблеми? — извика тя, но беше прекалено късно.

Намираше се в един параклис в епоха, която ненавиждаше, пъхната в легенда, в която не вярваше, от магьосник, който не съществуваше. Сама. Нима животът можеше да е по-хубав?

— Майко Божия! Що за демон е това!

Тя трепна при звука на силния, заповеднически глас и разбра, без да се обръща, чий е той.

Проклятие, мразеше Средновековието.

Теса се обърна бавно и преглътна.

Ако преди й се струваше, че Галахад изпълва помещението коленичил, то това не беше нищо в сравнение с внушителното му присъствие изправен и готов за битка, с изваден меч, с пламтящ поглед. Беше великолепен. И доста страшничък.

— Оу! Задръж така, големи човече. — Теса разпери ръце сякаш за да се предпази от рицаря, извисяващ се над нея.

Напрежението му изчезна на мига. Той отпусна меча и се засмя.

— Ха. Това е просто едно момче. Внимавай друг път, момче, да не изненадваш воин, когато смята, че се намира единствено в присъствието на Бог и никой друг. — Широка усмивка разтегли устните му. — Днес имаш късмет. Някой по-незначителен от мен мъж щеше първо да отдели главата от тялото ти, а после да се замисли дали така е трябвало да постъпи.

— Предполагам, че трябва да изпитвам благодарност. — Теса се втренчи в него. — Не че съм направила нещо, което да предизвика отсичането на главата ми от твоя страна, но предполагам, че ако такива са правилата, ще трябва да се съобразявам с тях.

Веждите на Галахад се сключиха объркано.

— Нищо не разбирам, момче. Думите ти имат чуждестранен оттенък, който ми е непознат, а значението им е объркано. — Изражението му се проясни. — А, разбирам. Бедното момче. Побъркан, без съмнение.