Тодор Арнаудов - Ада

— Да прогледнеш за истината… Да! Виждам! Аз виждам!

Той видя, че е тъмно, но не чак толкова, колкото беше като влиза в банята без да светне лампата и бойлерът е изключен; откри, също, че металната врата беше изчезнала, без той да усети как така, и вместо върху нея, със спътника му стъпваха върху еднообразни сиви квадратни плочки. Всъщност може и да не са били сиви — най-малкото изглеждаха такива, защото беше сумрак. Имаше бледо очертание на гол път, който води нанякъде, но не се виждаше накъде: започваше от лявата безкрайност и завършваше в дясната… Небето бе почти черно, но не съвсем, защото изглеждаше, че тъкмо заради него тъмнината не работи на пълна мощност.

— Може ли три чаши с червеникаво-кафява напитка? — попита Ана.

Барманът си бършеше чашата, защото отново я бе намокрил с нещо.

— А защо не три от жълтеникавата? Тя е по-хубава?

— Защото не обичаме да пием спирт.

— Не се притеснявайте за цената. По празниците всичко е безплатно.

— Много щедро…

— Всяка клета душица има право поне да се напие както трябва по празниците, нали?

— Определено…

— Ще вземете ли жълтеникавата? Или предпочитате прозрачно-бялата с кристалчета?

— Не, благодаря. Три от червеникаво-кафявата.

— Питали ли сте приятелите си? Не Ви видях да го правите. Те може да искат. Момчета, искате ли по едно жълтеникаво питие. Аз черпя. — провикна се барманът.

— Н-е-е-е! — отговориха, в хор, те.

— А прозрачно-бяло с кристалчета?

— Н-е-е-е! — изпяха, в дует, момчетата.

— Заведенито ви черпи да се напиете, че е празник, пък вие не щете. Ами ако щете.

— Ще ми сипете ли трите чаши с газираната напитка?

— Откъде си сигурна, че приятелите ти искат? По празниците е безплатно, но не и за прахосниците, дето оставят храната по масите. Ехо, момчета, пие ли ви се червеникаво-кафява газирана напитка?

— Д-а-а-а! — възкликна хора на момчетата.

— А когато дойде при вас сервитьорът, защо не му казахте, че искате? И вие сте едни клиенти… Хайде, заповядай. Много си симпатична, затова ти сипвам.

Най-сетне барманът наля чашите, подреди ги в поднос и се провикна.

— Момче, идвай да занесеш поръчката.

Дремещият сервитьор отново се събуди.

— Каква поръчка? Те не искат нищо?!

— Променили са си мнението. Ела да занесеш подноса до масата им.

— Защо той? Мога и аз. — рече Емил, който вече бе стигнал до бара.

— Не може! — сряза го барманът.

— Защо? — попита, учудено, Емил и се опита да вдигне подноса — не отлепяще дори на косъм, въпреки напъните. — От какво е направено това чудо?! — изпъшка той.

— Само сервитьорът може да го носи!

— Благодарим, но бихме искали сами да се обслужим. — вежливо отказа Ана.

— Не може сами! Намирате се на изискано място, където самообслужването е противоестествено и забранено от закона!

Емил невъзмутимо взе една от чашите — тя тежеше колкото най-обикновена стъклена чаша вода — и отпи глътка.

— М-м-м-м. Вкусно. Как се казва?

— Не може така! Престъпихте закона! Грешници, с грешници!

Притеснен, Ричи притича на бара, за да успокои положението.

— Остави чашата на подноса. Нека сервитьорът я донесе на нашата маса.

— Щом за теб е толкова важно…

Ана оглеждаше рафтовете с разнообразни видове напитки и се чудеше откъде донасят храните, на които имаше снимки в менюто. Обхождайки, с поглед, околността тя хвърли поглед наляво и забеляза сиво пиано, забутано в ъгъла. То имаше малко по-дълбок гръб от обикновените, но не бе и роял.

— Трябва да сме седнали на масата, когато сервитьорът донася подноса. — продължи Ричи.

— Има си закони в тая държава! Трябва да оставите нашия служител да ги спазва! Грешници, с грешници; с дрешници!

— Моля те, барман. Остави ги. — опита се да го успокои Ричи.

— Хайде, сядайте, че ми омаляха ръцете. — оплака се сервитьорът. — Седнахте ли? Айде, сега можете да си вземете чашите. Приятно напиване.

— Какви са тия глупости? — тихо избухна Емил.

— Заповеди… Идват отгоре. — мрачно рече Ричи.

— Отгоре?! Бабини деветини?! — малко по-шумно, шепнейки, гръмна Емил.

— Мисля, че не са точно „бабини деветини“; сам почувства колко тежеше подносът… — тъжно промълви Ана.

— Може барманът да го е задържал с магнит отдолу; или пък долната част да е била закачена с нещо за бара, защото чашата си тежеше колкото трябва?

— Защото отпи много малка глътка. — възрази Ричи. — Ако беше отпил малко повече, чашата щеше да смъкне ръката ти и да се разбие на парчета в пода.