Тодор Арнаудов - Ада

Ана пое въздух и засвири така нежно и затрогващо, че унесе Емил и Ричи във фантазиите на Шопен.

— Изключете, да видим дали е станало. — каза тя след малко.

В захлас Емил дръпна ръчката за спиране на механизма, а след това и ръчката четене/запис.

— Има ли превъртане на лентата? — попита Ана от столчето пред пианото.

— Да. — отговори Емил и издърпа подходящата ръчка.

Водещият механизъм се повдигна, пое книжната лента и я завъртя, с увеличена скорост, в обратна посока, без да я прекарва през обработващите входни зъбни колела. После Емил свали ръчката в положение „нормален ход“ и включи пианото.

Разнесе се същата мелодия, която Ана изпълни преди малко; различаваха се само някои особености.

— Звучи бездушно. — заключи, недоволно, Ричи.

— Разбираемо е записът да не е бил толкова фин, че да улови най-тънките подробности в начина по който галех клавишите. Върху книжна лента, с механично устройство като това, едва ли е възможно да се записват и прочитат всички данни с необходимата скорост.

— Ясно е, че стотина зъбни колела не могат да… — започна Емил.

— Поне няколко стотици. — поправи го Ана.

— Немислимо е няколко стотин зъбни колела да се сравняват с Ана по изпълнителско майсторство и по изящество на звукоизвличането. Машината обаче, все пак, свири вярно и можем да разпознаем мелодията, която Ана изпълни на клавиатурата преди малко.

— Е, да, сравнително добре спазва интервалите и паузите. — призна Ричи. — Но й липсва настроение. Липсва й чувството, защото е бездушна. Купчина зъбчати колела…

— Не защото е бездушна. — не се съгласи пианистката. — Просто устройството й не е достатъчно сложно. Но един ден ще бъде; тогава ще извлича звуците не по-зле от мен.

— Съмнявам се… — рече, недоверчиво, Ричи. — Не вярвам, че машините някога ще могат да настигнат своя творец. Абсурдно е.

— Защо? Учениците надминават добрия учител. Ако машините не успеят да ни настигнат, значи сме лоши учители. — каза Емил.

— Уважаеми гости, само след секунди на сцената ще се качи божественият Орф-е-е-е-е-й! — съобщи барманът, топна чашата в купичката с вода и започна да я търка с кърпата.

Орфей се качи на сцената и поде тъжна мелодия.

— Не свирите ли и по-свежи парчета на тоя свят? Нещо за танцуване? — каза Емил, като чу опечаленото подрънкване на арфата.

— Не! — кресна неочаквано барманът, една капка от бърсалото му хвръкна във въздуха и се стопи в пространството. — Тук да не ви е дискотека?! Танцува се в дискотеката, а не в изискания ресторант!

— Впрочем тя не е далеч. Искате ли да ви заведа? — предложи услугите си Ричи.

И двамата не отговориха нищо.

Емил възприемаше танца като още един начин да изразиш нежност; танцът, а не местата, в които са важни шумът и показността; не обредните места, останали в наследство от далечното минало на човечеството, когато членовете на племето се събирали около огъня и изпадали в транс; в толкова дълбок транс, че не усещат как пресиленият звук уврежда слуха им. Ана едва ли би си губела времето по такива дивашки средища, и едва ли би имала желние да си го губи.

— Не си допихме… газираното. — продума Емил разсеяно.

Оставиха капака на машината отворен, за да могат всички да видят какво творческо съкровище е било забравено.

Докато се връщаха към местата си Ана мислеше за предложението на Емил. Дали бе израз на внезапно пламнала страст? Или на неизменна и чиста нежност? Начин да изрази любов? Или средство да извади на показ на обикновеното желание, което го изгаря отвътре, но задръжките му пречат да се изрази по друг начин? Не! Невъзможно! Последното не може да се отнася за човека, в чието разфокусирано усмихнато лице се взираше тя!

— Щеше ли да танцуваш с мен, ако тук бе позволено? — попита, плахо, Емил и отпи малка глътка; канеше се да бъде голяма, но се сети, че Ричи бе казал, че ако го бе направил преди малко, чашата е можело да натежи, и се отказа.

Барманът чу въпроса му и за малко да се провикне „Не може!“, когато се сети, че има да бърши чаша и се успокои.

Ана остави малка пауза.

— А защо да не се разходим до дискотеката? — отвърна тя, с тон на изпитател.

— Ами… Мислех, че ще е тъпо. Толкова народ… Толкова шум… Важно е ти и аз… Те само ще ни пречат… Но ако…

— Не, благодаря. И на мен не ми се ходи там. Тук е по-приятно.

И Емил, и Ана останаха доволни.

— По празниците няма много народ, ако не обичате да се блъскате.

— А онзи кой е? — попита Ана, като съсредоточи погледа си върху една от масите в дълбочината. Там седеше вглъбен в мислите си мъж, облечен по мода от ранното Възраждане. Записваше нещо, после спираше да помисли; после пак написваше нещо. Понякога се намръщваше, зачертаваше и пишеше наново.