Тодор Арнаудов - Ада

— Накъде си се запътила, красавице? — продължи, вежливо, русият.

Чернокосата го огледа. Забавно беше — гол след гол…

— Как се казваш? — попита тя, любопитно, докато отваряше вратата възможно най-широко.

Въпросът за името често бе сред първите, които изпитващите задават на машините, кандидатстващи за свидетелство за притежание на, макар и хилав или в ранно начеващо състояние, разум.

Русият се смути, усмихна се объркано, погледна към стъпалата на девойката и изтърси.

— Чувството е най-важното. Не мислиш ли?

— Да. Мога да те даря с някои много приятни чувства, ако имаш мераци за тях. — рязко отвърна Чернокосата.

— Метльо, безполезен тъпанар такъв, идвай да напъваш масата! — извика старшият метач за четиридесет и девети път.

— Засрами се бре, нехранимайко! — изхили се дебелият надзирател подигравателно.

— Ще ти дам да си дръпнеш! Вече си голям! — закашля се пушачът и се задави със слюнка.

— Ей сега ще извикам караконджолите да те разкъсат, ако тутакси не престанеш да се туткаш и не дойдеш да ни измъкнеш! — изръмжа повелителят на зверовете.

Метльо обаче наблюдаваше задната част на женския срамозащитен кръг, без да му пука за нищо друго.

— Ела с мен в рая. Не ти трябва да слизаш в ада. — предизвикателно подхвърли русият и направи още една крачка към нея.

Тя почувства, че пантите на вратата имат пружини, които се затягат.

— Защо не трябва да влизам в ада?!

— Ами… Защото трябва да дойдеш с мен в рая. В рая е по-хубаво. Ще ти покажа.

— Колко прави две на двайсет и две? — попита внезапно тя.

— Какво?! — измънка русият.

— Четири милиона сто деветдесет и четири хиляди триста деветдесет и четири. Сега можеш ли бързо да сметнеш колко прави две на двайсет и едно?

— А?

— Как се казва Първият програмист?

— Първият какво?!

— Какво значи „Ада“?

— „Ад“ значи безкраен ужас, безкрайно страдание, безкрайна печал. А аз ще те даря с рай, повярвай ми!

— Ти не знаеш бъл… — „Или какъвто език се говори тук.“ — Знаеш ли поне какво се прави с това дългото, дето ти виси на колана?

— Ами… С него се…

С него някои си мислеха, че могат да омайват същества от женски пол: плетеница от златни, сребърни и платинени висулки, покрити с диаманти, рубини и други подобни безполезни безценни лъскави камъчета.

— Нито с него, нито с това до него ще излъжеш мен; ти, глупав гол, прекалил с тренировките, безсрамнико!

— ?!

Тя се шмугна през вратата и я остави да хлопне мощно, засилена от обтегналата се пружина.

Чернокосата се огледа в равната горна стена на шестоъгълния коридор и в двете десни наклонени и пое напред по гладкия под.

Първо срещна куфарчето със „скъпоценности“ и го подмина. После стигна до куфарчето с вещи, подобни на лазери и забави ход; клекна, за да ги огледа по-добре, и продължи, усмихната. „Винаги съм се питала как точно пораждат нискочестотното трептение. Дали с маховик? Жалко, че сега не ми е до такива неща.“ Следващата спирка бяха книгите. Очите на любознателната светнаха в мига, в който ги забеляза; наведе се, за да разгледа някои; но осъзна, че ако си позволи да се отпусне, ще се отнесе в четене, защото не изглеждаше да има нищо по-интересно за правене в пустия коридор, в който половината стени са огледала, а другата половина… Гледай ти! Другата половина отразява книгите, но не и нея?!

Желанието да се срещне с това въображаемо момче, нахлуло в съзнанието й от небитието и все още без лице, я завладяваше все по-силно. Тя се бореше; не искаше. Но пита ли те някой дали искаш да обичаш или не? Дали искаш да бъдеш влюбен или не искаш?

„Програмиране на Ада“, „Празниците в ада“, „Ада — ръководство за програмисти първенци“ — успя само да мерне Чернокосата, докато се изправяше, за да продължи надолу по коридора. Книгите сякаш бяха нарочно поставени така, че да види тъкмо тези заглавия и те да й подскажат нещо, което да й помогне в изпълнението на целта, която си поставя. Като че ли в тях се криеха отговори на въпросите, които си задаваше? Обзе я тревожно чувство, но тя не успя да осъзнае и осмисли произхода му.

С бодра крачка девойката достигна пред черните врати на асансьорите; избра дясната дръжка и се опита да я издърпа: вратата не помръдваше; после издърпа лявата — тя също не мърдаше.

Чернокосата притисна, леко, очните си ябълки, за да премахне напрежението от тях, макар че, телесно, се чувстваше по-бодра отвсякога.

Ами сега? Тя удари лек ритник по долната дясна наклонена огледална стена на коридора (защото горната беше прекалено високо). Ударът породи лека вълна, която премина през цялата повърхност на огледалата във вид на смущение в образа. Девойката ритна по-силно: втората вълна бе по-мощна, но и тя скоро утихна и отражението пак стана кристално ясно. Тогава Чернокосата опита същото движение по противоположната стена, в която се отразяваха само вещите, намиращи се в коридора преди тя да влезе; отново се появи краткотрайна слаба вълна.