Тодор Арнаудов - Ада

Стените изглеждаха яки и неразбиваеми. Вратите не помръдваха, въпреки новите два опита да ги отвори. Безпокойството у девойката се усили.

Тя прескочи, незаинтересовано, куфара с плакатите на „световноизвестните мегазвзезди“ и се върна при книгите. Може да има нещо, което да й покаже изхода? Дали е възможно събитията да са така нагласени, че уж случайно да попадне тъкмо на книгата, в която да открие как да преодолее непреодолимата пречка, която се е изпречила на пътя й към ада?

Емил изгълта последната капка от сладката червеникаво-кафява напитка.

— Има ли допълнително? — попита, весело, той, едновременно и Ана, и Ричи.

— Разбира се! С удоволствие ще изпия с вас още една чаша… — започна, въодушевено, Ричи.

— Ние трябва да вървим. — прекъсна го, тъжно Ана; тя бе отпила съвсем малко от питието си. — Нямаме време. И на мен ми е приятно тук, но времето ми… Но нямаме време. Трябва да покажа на Емил още някои неща.

— Защо се притесняваш за времето? Във вечността то няма никакво значение! — изненадано каза Емил.

Ана стана неохотно. Ричи се обърна към нея.

— Надявам се да се видим отново. Ще има ли такава възможност?

— Може би… — отвърна тя и замижа за няколко секунди.

— Разбира се, че ще се видим отново, Ричи. Беше истинско удоволствие да споделим последните мигове от безкрайната вечност с теб. — поздрави Емил.

Поетът с дрехи от ранното Възраждане погледна двете деца, докато се качваха на стълбите; начумери се, помисли и извади друг лист, който веднага почна да запълва.

— Къде ще ходим сега? — попита, с интонацията на любознателно момченце от детската градина, Емил.

— Трябва да те разведа из града.

— Град?!

— Да, в ада има градове.

— Гледай! Слънцето вече е изгряло! — изчурулика, внезапно, момчето, като видя светлина през входа на ресторанта. Вратарят, който пазеше входа, си беше отишъл. — Какви забележителности има в града?

— Много са…

— Например?!

Излязоха от подземното стълбище. Намираха се върху дълъг сив плочник, прорязан в еднообразна сива равна пустиня.

Ана не отговори на Емил и той се зачуди къде би могло да се е скрило слънцето, защото небето бе синьо и безоблачно, и навсякъде бе гола равнина, — с изключение на автобусната спирка до тях.

— Трябва да хванем автобус. Асансьорът ни е слязъл в покрайнините на града.

— За някакви изтезания ли са забележителностите? — улесни въпроса си Емил.

— Донякъде. Но не точно и не за всички. За някои тук е адът, за други е „Ада“, за трети е „ада“…

— „Адът“ е свързан с мъчения?

— Да. — поклати глава Ана, докато двамата сядаха на седалките на откритата чакалня.

— А „Ада“ трябва да е свързан с… Може би с езика за програмиране?! Нещо с програмиране!? Ех, съжалявам, че забравих онази книга в коридора…

Ана потръпна.

— Да, „Ада“ е нещо, свързано с програмиране. Но не съжалявай. Ако нещо или някой ти харесва, ще намериш начин да научиш повече за него и да бъдеш с него. Ако някога нещата не са се случили по начина, по който си смятал, че трябва да се случат, също не съжалявай, защото щом са се случили така, значи сметките ти са били грешни; въз основа на това знание би могъл да преустроиш предположенията си така, че следващия път да изчислиш вярно това, което смяташ, че трябва да се случи.

— Трудно е да харесваш нещо без да го познаваш; не зная как, но чувствам, че харесвам „Ада“, без още да съм го опознал като език… И искам да го опозная! Ти владееш Ада, нали? Какво си писала на него?

— Какво ли не… — прошепна, сякаш внезапно загубила сила, Ана.

— Добре ли си?

— Да…

— Защо си тъжна?

— За нищо…

Автобусът се задаваше от далечината с бясна скорост и цепеше пустошта като болид, спускащ светлинна диря по нощното небе.

Шофьорът наби спирачките на стотина метра от спирката, и паркира точно пред Емил и Ана.

— Този за нас ли е? — попита момчето.

Кола номер 999: черна, облепена с пъстри реклами на „Адски съобщителни системи АД“, „Минтел“; и на други фирми, но само тези запомних.

— Става. — отвърна, тихо, Ана, и двамата се качиха покрай разтворилите се пневматични врати във форма на хармоника.

Автобусът беше празен. Момчето и момичето седнаха на първата двойна седалка до вратата; близо до „космическите“ пневматични съскащи механизми, които отваряха и затваряха вратите.

— Закъде ще пътувате? — запита леко къдравият шофьор, докато набираше скорост.

— Към центъра. — съобщи за Емил и шофьора Ана.