Тодор Арнаудов - Той и Вяра

Актуална версия на този разказ, както и други произведения от Тодор Арнаудов, можете да намерите на неговата [[http://geocities.com/todprog/|лична страница]].

Приказната гледка постепенно ускоряваше ударите на сърцето му. Човекът се почувства като бегач, застинал в очакване на стартовия изстрел, който така и не идва, и не идва… Търпението изтичаше и жегата в душата се увеличаваше. Той бе готов да сгреши като същия бегач, неуспял да удържи напрежението и тръгнал преди пукота на пистолета да обяви началото на последното усилие по пътя към победата.

За щастие не успя да го стори, защото най-накрая се появи нещо ново — трета Луна, добавяща още сребърна красота във вълшебната смесица от черен мрак и светли лъчи.

Четвърта, пета, шеста… Светлината надделяваше все повече, докато месечините по небето се появяваха от нищото и запълваха черния космос с блясъка си. Станаха толкова много, че той вече не можеше да ги преброи. Десетки, стотици… Чувството, което пареше в сърцето му, ставаше все по-величествено и завладяваше душата му все по-мощно. Мислеше си, че остава само да се срещне с Него и да разбере Истината.

Той стоеше в тъмнината на стаята до него. Нямаше нужда от светлина, защото можеше да бъде каквото си поиска. Показвачът обаче светна, защото сметачът му съобщи нещо важно.

Миро усети, че нещо не е наред в дошлите на главата му събития. Постепенно съзнанието му се избистряше и недоволството избликна — опитите, които провеждаха с Той…

— Какво беше сега? — попита Той.

Само за науката… (почти) бе готов да позволи на друг човек да го наблюдава така докато спи.

— Луни. Стотици луни, които изникват на небето.

— Ден или нощ?

— Нощ. Блещукат звезди, но безброй пълни луни започват да затрупват всичко и те изчезват… Сякаш идва Второто пришествие…

„Може би имаш опит от предишното Второ пришествие…“ — помисли си Той, докато ровеше в смисъла, който човеците влагат в думата „Бог“ и понятията, свързани с него. С тях заместваха превъзходната степен.

Показвачът светеше нежно и жадуваше да привлече вниманието на двамата върху себе си. С единия не успя.

— Аз ще си тръгвам, Мирославе.

Миро покри с длани лицето си и се прозя, докато Той си тръгваше от новото спално помещение на Постройката.

Сънища… Човекът не се срамуваше от Той, но все пак носеше дрехи за спане, за да не бъде съвсем по бельо, облечен само от чувствениците по гърдите и главата си, следящи основните ритми на живите му мозък и сърце.

Много не му се ставаше — шест часа сън бяха твърде малко за възстановяване на енергията на нервната му система, но да заспи отново би било подвиг. Сметна за по-добро решение да се захване с нещо, вместо да върти в леглото тялото и мислите си.

Той стана и се изправи пред показвача. По него се виеха все същите изчертания на повърхностните мозъчни вълни. От тях не можеше да се разбере почти нищо — казваха достатъчно ясно само дали човекът е буден или спи.

Тя отхвърли настрана завивката си и пъргаво скочи от леглото. Сълзите бяха готови да потекат от очите й, отразяващи пълната луна. Разумът още им държеше юздите.

Защо я будеше от съня й! Защо я караше да тръпне, само като върне в паметта си неговото лице, гласа му, ръцете му… въвели като нейните милиони знаци в сметачи. Защо съхраненото кой знае от колко години късче искрилно управление от стъкло, което той шеговито носеше окачено на ризата си, действаше като ускорител на сърдечната й дейност? Защо?

Науката беше пътят, който тя откри, за да получи отговор на въпросите си за истината. Но тя не й отговаряше на най-важния за нея.

Той премина през входа на Постройката, видяла отдалеч, че се задава човек. Тя предвидливо бе издърпала вратата, за да му направи път.

Асансьорът го издигна до целевия етаж, а краката преместиха тялото до крайното желано място.

Другите бяха потънали в удобните дивани и седалки, и обсъждаха нещо на глас. Сметачите записваха разговорите. После всеки от хората можеше да ги прочете с очите си, или пък да ги слуша с ушите си отново и отново; да осмисля и да търси верни насоки сред изказаните мисли и предположения.

В „Мисъл“ бяха наясно, че човешкият разум работи добре, когато е щастлив. Той е щастлив, когато не е сам. Не е сам, когато общува с човеци; смята за най-приятен начин за общуване този, научен през първите месеци на живота — усмивката.

Основоположникът на дружеството — Камен беше изследовател на човешкото поведение и учен, който търесеше как да го насочва така, че да кара ума да действа най-успешно.