Тодор Арнаудов - Той и Вяра

— Ти откъде знаеш? — още по-тревожен стана звънливият женски глас.

— Той ми каза. Както е казал и на теб.

Само на нея и на него?!

— Значи другите не знаят? — рече тя, а Той се загледа за миг в прозрачните бисерчета и продължи — Знам, че имаш нужда от него. Той също има нужда от теб. Но не бива да страдаш заради това. Нито той. — миг преди да изрече последното, Той се чудеше дали да удари върху неодобрението си: „[глупаво] е да страдаш“; но правилно предпочете „[не бива]“.

Бисерите замръзнаха, а клепачите премигнаха развълнувани. Вяра искаше да му вярва.

— Той изпитва почти същото, което и ти.

— Откъде знаеш какво изпитвам аз? — бисерите стигнаха до ръба на бездната.

— Разбира се, предполагам. — Той проследи първите капчици, които полетяха от ръба и се разбиха в земята — Той те обича.

Погледът й слезе под равнището на искрилните очи на Машината. Колкото щастливи и пълни с надежда, толкова обезверени и отчаяни.

— Откривам много прилики в поведението ви. Ти обаче не ми вярваш, както той.

Мълчанието на Вяра бе предвидимо Бе го предвидил заедно със следващото си изречение:

— Дошъл съм да ти дам отговори.

(курсив)…Мислех си, че ще спечеля любовта й… Че ще привлека момичешките й кафяви очи към своите… Но и този път сгреших… Бях за пореден път разплакан глупак и от тогава си наложих да не бъда… Страхувах се… Събитията се отклоняваха толкова устойчиво от вероятностните — знаеш, по-вероятно е отново да се отклонят… Жалко, че не успях да се преборя да изпитвам чувства и да не страдам, макар без никой да знае… Вече е без значение…

Сбогом.

Той беше огромен въпрос. Паметта му за събития започваше от миг, в който разумът бе развит и знанията — натрупани. Въпросът беше как?

„Кой ли е измислил тази шега“ — си помисли Мирослав, виждайки какъв образ звъни на вратата.

— Много смешно, Морчо…

— Казвам се Той. — рече съществото.

— А аз съм си аз…

— И на мен ми се стори странно името ми. Не съм го измислял сам.

Странна натрапчива шега?

— Кой го измисли? Цанко ли?

— Не знам. Не си спомням.

— Морчо. Що за простотии?

— Кой е Морчо?

Миро се разходи до вратата, за да се разправи очи в очи с шегобийците.

Пред вратата стоеше машина с форма на човешко тяло.

— Вие се намирате в стая, пълна с болка. През живота си търсите ключове, с които да отворите вратите към щастието. Като ги намерите — не искате да ги пускате. Желаете постоянно да отваряте вратите и да влизате в стаичките пълни с щастие… Ти откри него — ключ към голямо щастие…

— Значи мислиш, че той ме обича?

— Не бива да страдаш. Все едно е дали усещанията, които искаш, ще ти бъдат доставени от него или някой друг, който отговаря на твоите предпочитания. — опа, май не биваше да говори така, но се осъзна твърде късно.

— Не е все едно, Той! Искам него. Само него!

Както се изразяваха хората — „ще запееш друга песен, като се влюбиш в друг“… Да де, ако намереше друг „ключ“, който да пасне на ключалката на чувствата й. Повечето жени лесно си намираха нови ключове, а мъжете — ключалки. Но той беше първият ключ за сърцето й, а тя — пораснало момиче.

Статистически този тип жени по-трудно намираха ключове, защото търсеха специални модели.

— И той иска само теб… — усмивка през сълзи… — Сигурно сега ще дойде при теб. — Поне така завършваха тъжните любовни истории, купища от които бяха минали през искрилния разум на машината. Бурни страсти, преди единият от изгарящите в неугасимия пламък на свещеното чувство любов да узнае преждевременно Истината и да остави другия под властта на Лъжата. „Колко прекрасно…“ Понякога другият също принудително се изключваше, за да се присъедини колкото се може по-скоро във вечността, където влюбените никога не се разделят — така обясняваха причината да се изключат… На Той му изглеждаше странно — какво може да значи „скоро“, щом отиваш във вечността, където няма време?

„Вяра, здравей! Искаш ли да се срещнем някъде?“ — прозвуча толкова скъпият за пораслото момиче глас на Мирослав през звукоизлъчвателите; пулсът на дишащата надмина скоростта на хронометър за любители, а изразителите на лицето на Машината излъчиха щастлива усмивка.

Купчината железария не спираше да звъни на звънеца. И къщовният сметач не щеше да послуша заповедта на човека — да го изключи.

Не ще и не ще! Да му се не види! Махни се, Той ли каза, че се казваш!?