Тодор Арнаудов: Той и Вяра

— Ето го и него! Той! — възкликна Петя.

Той се усмихна. Физическите средства, които изразяваха чувствата по лицето му, изглеждаха странно, но другите бяха свикнали с тях.

Миро седеше в страни от останалите. Бе надянал затъмнителя и ръкавиците, и въвеждаше мислите от своята памет, в паметта на сметача.

Той го видя. Понечи да седне при другите и направи няколко крачки, но се спря нерешително, докато човеците го наблюдаваха с очакващи погледи. Наложи им се да изгледат как тялото му се завърта и тръгва обратно.

— Той… — пак се обади Петя.

— Върви ли при него? Все мълчи, а уж е включен, за да ни помага?

— Казва, че е „на прав път“, но има нужда да стигне по-напред, за да разкрие идеите си…

Въвеждащият вглъбено вмъкваше знак след знак в сметачето.

— Този Той е отговорът на въпросите ни.

— Би било ужасно да не знаеш кой си и откъде си дошъл…

— И аз понякога си мисля за него… Толкова е сам.

— Какво говорите, момичета? — изнедоволства, както обикновено, Морчо — Той е железария. Чувствата му са данни и толкова. Не бих плакал за него, ако платките му изпушат. А вие? Просто ще ни помогне да разберем как създателят му е успял да реши загадката.

Миро не ги чуваше. Умът му бе развил способност да заглушава някои свои възприятия, когато работи задълбочено.

Психоложката Ива само се усмихна. Морчо може би беше прав. Според Петя — само частично.

— Той е един от нас.

Морчо среса с пръсти косата си и изпъна мускулите на слабите си бузи.

— Да, кара ни да изпитваме приятни чувства на забавление, разговаряйки за него…

Самият Той излезе от сградата с нова цел. Трябваше да се срещне с Вяра.

Музиката я разсейваше. Пръстите й ту галеха, ту ожесточено удряха по черно-белите клавиши на пианото, криещо в себе си искрилна душа. Произведените от него звуци съобщаваха на пространството за бурята, вилнееща в душата на Вяра. То не се трогваше обаче, защото нямаше разум.

Той потегли с колата си към сградата на Вяра. Имаше да й каже нещо важно.

Музиката се опитваше да я разсее, но не успяваше. Звуците не можеха да изпъдят натрапчивата представа от съзнанието й.

Вяра превърташе през ума си спомените от какво ли не, преживяно до сега. Защо? За да намери опора? За да провери, дали вече се е справяла? Не. Трябваше й само миг, за да си спомни, че никога досега не бе губела ума си по когото и да било. Никога.

Много пъти се бе питала защо. Защото все бе заета със своите глупави изследвания?… Или съдбата я е пазела, за да срещне него?… И за да й причини всичко това?!

Той въртеше кормилото с ръце. Нарочно му бяха осигурили кола само с човешко управление — какво да ги правиш — човеци…

— Той е купчина железария.

— Мислеща „железария“… Нима досега си се преструвал, че Изкуственият разум те привлича?

— Че ме привлича не означава, че трябва да загубя собствения си…

Ива пак се усмихна. Приятелката й — не.

Вратата предупреди жената, че някой я търси. Тя видя кой. Харесваше го — както почти всички от „Мисъл“. Вярно, телесно не беше съвършен, но в други отношения беше по човек от хората.

— Какво има, Той? — Вяра се учуди на тялото му. Можеше да се свърже с нея чрез сметача — не беше човек, за да има предразсъдъци, че „на живо е друго“… Не беше човек, та да не може да си представи усещанията за допир, които човеците смятаха за „по-особени“, само защото имаха слабо въображение. Той беше Мислеща машина. Тялото му бе само една от всичките възможни обвивки за ума. Нужно бе толкова, колкото да съхранява и пренася душата му, и за да знаят другите къде да си представят, че се намира.

Сметачът забеляза напрежението по лицето на Вяра.

— Искам да поговорим.

— Влез. — нежно рече тя и накара железните крака на Машината да закрачат след дишащата си предводителка.

Вяра имаше нужда от някого до себе си. Освен Някого, Той беше единият от двамата други, които душата й желаеше. Само Той разбираше всички, а те… Другите изглеждаха по-бездушни и от бездушните глупчовци, които уж се мъчеха да дарят с душа…

Той седна, за да прилича на човек. Тя пусна музика. Тишината я притискаше, защото запращаше ума й все към него.

— Не бива да тъжиш за него.

— За кого?!

— Мирослав.

Ужким успяваше да крие чувствата си…

— Защо да тъжа за него? — гласът й се разтрепери от вълнение.

— Защото си отива. — а неговият — не.

Родиха се две мънички бисерни капчици по розовата кожа на Вяра.