Тодор Арнаудов - Ада

— Така ли е в ада? Безкраен мрак, а зад гърба ти — светъл асансьор? — обобщи, мъдро Тичко, след дванайсет секунди размисъл и въртене на шията насам-натам, за да бъде главата напълно убедена, че навсякъде тъмнината е еднакво черна.

— Не. Тъм… — започна широкоплещестият.

— Не! За Бога, не! — изстена Тичко и заблъска по новопоявилата се, съвсем здрава врата на АТ-11, обагрена в цвят „катран на тъмно“.

Мъжагата откри, че краката му внезапно са потънали през откъртената врата и може да я разсича с безплътното си тяло.

Тичко удари още няколко пъти закалинената врата и се облегна на нея. „Това е краят.“ — мислеше си той. „Черно, пусто и мрачно. В компанията на странник, облечен в черни дрехи. С черна коса… С черни ботуши… Но не — не е с черна душа… Малко е странен, но какво ли щеше да стане, ако не бе ме защитил от онзи с летящата метла? Онзи щеше да ме върне при другите в сивата безкрайност на съвместното страдание, както вече бяха сторили веднъж. Но можеше и да не успее да ме принуди? Можеше да се бия с оня дребен изрод, да му отмъкна метлата…“ — Двете дебели дървени пръчки в не много яката му десница го накараха да се почувства малко по-добре. — „Но и да бях се оправил с онзи с метлата, то къде щях да ида? Щях да се лутам из безкрайната сивота, докато не ме хванат онези с коланите… Или щях да остана затворник в асансьора, ако бях успял да се добера до него…“

Здравенякът изчака Тичко да се поуспокои и продължи прекъснатата си мисъл.

— Безкрайната тъмнина е временно явление на влизане в ада. Скоро ще забележиш, че всъщност не е чак толкова тъмно.

Тичко седна на счупената титаниево-закалинена врата и сложи дланите си пред очите, за да не вижда черното.

— Поставил си ръцете си върху лицето. — рече мъжагата, за да докаже, че не е толкова тъмно.

— А ти си изправен. Познах, нали?! Но и аз не те виждам… — измрънка Тичко недоверчиво.

— Трябва да тръгнем още сега. Аз ще те водя.

— Къде ще ме водиш? Как ще ме водиш? — изджафка мъжлето.

Мъжагата чевръсто хвана палтото му — там, където котката захапва малкото си котенце за да го пренесе — и го вдигна.

— Там, където ще ходя и аз. Ще те водя за ръката.

— Ти къде ще ходиш?

Широкоплещестият си замълча.

— Какъв човек си, не те разбирам… — проплака Тичко.

— Имам работа. — продума мъжагата. — Неотложна работа.

— Работа? В черното?

— Ти си мислиш, че е черно. Защото е нощ, и защото си новодошъл.

— Аха, а ти си идвал тук и преди и толкова добре си запомнил всичко, че можеш да ходиш и на тъмно… Но не си като онези с коланите?

Мъжагата пак не отговори. Тичко зададе още един въпрос.

— И кога ще дойде денят?

— Когато стане светло.

— Кога ще стане светло?

— Когато дойде денят.

— Много си умен…

— Вероятно по-ясно щеше да е, ако бях казал, че не знам колко време остава до тогава.

— Щеше… Като казваш „време“… Чувствам се странно… Уж помня какво ми се е случило, но представата ми за време — за продължителността на всяко събитие, което ми мина през главата в последно… време — е някак мъглива, въпреки че, след толкова много бегови упражнения с часовник в ръка, бях изградил у себе си добро чувство за продължителности. Не зная колко време е минало откакто се озовах сред голите си състрадалци в сивата безкрайност?

— Времето тук не тече както на оня свят. — обобщи мъжагата.

— Абе може да е от стреса… Да беше на мое място и ти щеше да се стресираш… Имаш ли представа преди колко време ме спря пред онази плоска черна очертана врата?

— Имам представа, но не такава, която би била полезна за твоето разбиране.

— Пак ли взе да говориш странно?!

— В ада времето е същевременно и относително, и абсолютно. Някъде тече по-бързо от другаде, независимо от скоростта на двете отправни системи. На някои места някои видове събития се случват по-бавно, отколкото на други места; други протичат с еднаква скорост; а трети са по-бързи, отколкото на второто място. Причината за тези особености — които за новопристигнал гостенин от оня свят звучат като чудесии, макар че са съвсем естествени — се крие в нееднородния произход на многослойния многомерен строеж на времепространството в ада.

— Добре че ми каза… — възкликна, с разбиране, Тичко. — А защо трябваше да ме дърпаш като мръсно коте? Можех и сам да стана, за да видя, че на всякъде е черно от малко по-високо… Сега какво? Никъде не ми се ходи в тая тъмница?!

— Скоро би трябвало и ти да прогледнеш за истината.