Тодор Арнаудов - Ада

— Благодаря за вниманието, приятели! Кои сте вие? — попита то.

— Това беше вечно младият китарист Рич-и-и-и-и-и! Само след малко ще видите и чуете божествения Орф-е-е-е-е-й! — обяви барманът, остави микрофона на плота и се зае да добърше чашата, че бяха останали няколко досадни влажни петънца по нея.

Младежът и девойката се бяха втренчили в красивата, макар, на вид, старовремска електрическа китара, окачена на ремък пред гърдите на момчето.

Емил искаше да бъде кавалер и даде думата на своята дама.

— Аз съм Ана, а той е Емил.

— Ричи, приятно ми е. Да седнем някъде?

— Да, ние всъщност дойдохме за това… Не очаквахме че музиката тук ще е толкова приятна.

— О, благодаря ви. Само, ако може… Прощавайте за въпроса… Отскоро ли сте на тоя свят?

По странно стечение на обстоятелствата около най-близката, до тях, маса имаше точно три стола. Настаниха се на нея и Емил заразказва.

— Аз съм от скоро. Но имам усещането, че съм загубил представата си за време и колко отскоро не знам. — той попипа часовника си. „И, в последно време, съм отвикнал да си гледам часовника редовно.“ — Не знам как се появих пред еднообразна скучна сива безкрайност. Бях отчаян и си мислех, че с мен е свършено, когато най-неочаквано срещнах Ана и тя ме спаси…

— Много си красива. — рече Ричи, очарован от девойката до Емил; чудеше се

защо изглежда малко тъжна.

— Благодаря… — смути се Ана.

— Тя ми отвори очите, че в сивотата има черна врата, а през нея се влиза в пъстър и привлекателен за окото огледален коридор с шестоъгълно сечение. Коридорът беше населен с натрапчиви измамни злобни пътуващи продавачи на дрънкулки; за малко не ни омаяха, гаднярите му с гадняри… Да си призная, мен един почти ме беше прилъгал, но благодарение на Ана и на един добър старец, който продаряваше книги и си даде живота за нас, успяхме да се преборим с досадниците.

Емил си помисли. — „Как можах да забравя книгата за Ада!?“

— Ти също участваше с храбростта си. А и ако го нямаше твоя лазер, положението можеше да бъде свършено…

— Лазер? — учудено рече Ричи.

— Едно такова продълговато и лъскаво, и от върха му излиза мощен светещ лъч. Като фенерче е, но е по-малко и лъчът му е много тънък и червен… — опита да обясни, увлекателно, Емил.

А Ана извади показалката и светна с нея върху ръката си, събуждайки изумление у Ричи: първо, защото той си помисли, че лъчът ще направи отвор, и второ:

— Невероятно! Окачате лъчевите оръжия на бъдещето на ключодържатели?!

— Всъщност това не е точно оръжие… То е играчка за деца… И показалка…

— Играчка! Показалка!?

— Имахме късмета да срещнем нападатели, които толкова силно се възмущават и сгорещяват, когато някой им светне в очите, — т.е. извърши грях спрямо написаното в упътването — че чак се изпаряват и изчезват яко дим… — разясни Ана.

— Стигнахме до две врати. Избрахме лявата, защото нещо тропаше откъм дясната; така и не узнахме какво беше. Вратата се оказа вход към огромен асансьор, за който си помислих, че е клетка за души. И добре че беше Ана…

— Какво пак аз?

— Ти… Ти… Ти си всичко!

— Какво беше тя?

— Мъчех се да открия пулта за управление върху стената… — въздъхна Ана, със зле прикрита усмивка на лицето.

— Толкова ли голям беше асансьорът?!

— Не. Беше само около стотина квадрата; обаче копчетата бяха скрити някъде в стената и АТ-1 — така се казваше асансьорът — ги извади чак след като разчете фотофиниша на влизането ни, тъй като се оказа че с Емил сме били пристигнали успоредно с точност до стотна от секундата.

— Като на Олимпиадата? А вие откъде разбрахте, че е разчитал фотофиниша?

— Той ни каза.

— Кой?

— Асансьорът.

— Говорещ асансьор?!

— Не точно. Май че само пускаше записи на говорещ човек.

— Аха. И аз съм правил записи.

— С тоя асансьор се изкачихме до 511-тия етаж (или пък слязохме на партера, ако „светещ“ е значело „нула“?) и се изправихме пред ярък безкраен черно-бял коридор… — претупа, набързо, Емил.

— 511 етажа?!

— И аз се учудих. — продължи Емил. — За пръв път се качвам на толкова висока постройка; е, ако „светещ“ е значело „единица“…

— А не само „съгласие“, както обясниха в упътването… — допълни Ана.

— Бил съм само на десетина етажни… — сподели Емил.

— А ти, Ричи? Ти откога си тук? — поинтересува се Ана.

— Може ли първо да си довърша историята? — помоли Емил, но Ричи вече бе започнал.

— Беше мрак, когато пред очите ми изникна ярък светещ коридор. Изглеждаше ми безкраен, а в същото време нямаше път назад… Нещо като шантава „безкрайна безизходица“… Поех по коридора и вървях, вървях, вървях… С отчаяние мислех за задъненото положение, в което се намирам и че вечно ще остана затворен там. Но изведнъж лампите угаснаха, сякаш бурята бе съборила електрическите стълбове. Представяте ли си, хрумна ми „надеждата“: „това е краят, най-накрая“! Но уви, не беше. Оправиха електричеството учудващо бързо: след една-две, или три-четири, или пет-шест, или десет-петнайсет минути… Всъщност бях загубил усещането си за време. Само помня, че постоянно си мислех: „Ето го краят. Свърши се. Най-накрая. Приключи. Край. Заключение. Стига толкова де!“, но, както казах, накрая не дойде краят, а токът. Но като че ли напрежението на мрежата бе спаднало и лампите мъждукаха и светеха с мъка; чувството беше както когато се чудиш: да угасиш ли крушките, или да оставиш жичките им да изгорят сами? Всъщност лампите се бяха превърнали в звезди и май че нямаха жички…