Тодор Арнаудов - Ада

— Не разбирам. Защо толкова те е грижа за тези две непотребни метли?

— И аз не знам… Когато сграбчваш дръжките с яките си длани и замахваш да ги разцепиш, нещо ме жегва в сърцето… Все едно че ме пробождат с кинжал. Знам, странно е, но е истинско… На тоя свят… Как да ти го обясня… Като те гледам… Все пак, случвало ли ти се е да страдаш от любов? Да се чувстваш все едно умираш, заради жена?

Широкоплещестият не отговори. „Как така ще се чувстваш все едно че умираш, при положение че казват, че никой не се е връщал от тоя свят, за да разкаже, че тъкмо когато умираш усещаш нещо по-особено?“

— Усещането ми, когато замахваше да скършиш метлата, бе като това в мига, в който младото ти, здраво, сърце се натрошава на безброй парчета като порцеланова чаша, забита с все сила в мраморния под от безпощадна женска ръка… Както в мига, в който чувстваш безкрайна безизходица и откриваш, че смисълът на живота ти е някоя жена… Не ме гледай така де; не съм фетишист! Да не мислиш, че искам да усещам тая болка заради някаква си тъпа метла, която няма нито лице, нито устни, нито гърди, нито… нито нищо?!

Чернокосата осъзна, че някои от вещите на безсрамниците могат да й бъдат полезни и след разходката наляво реши да се върне надясно.

Завари четиримата душевни работници да хленчат и проклинат изпод масата, а петият да се мъчи да я повдигне, преди да надигне главата си и да зърне, че се приближава тя.

— Върни се, мързелив страхливецо!

— Идвай да я напъваш! За нищо не ставаш, хилчо с хилчо!

Звярът дочу нежното тропане на подметките на стройното и кръшно младо силно леко тяло на чернокосата и изръмжа.

— Освободи ни, мила. Вече ти простихме!

— Как ми се пуши, ако знаете… — измрънка пушачът и се задави със слюнката си.

Чернокосата се колебаеше кой от предметите да си вземе.

Предвидливият разум си мисли: „по-добре повече вещи, защото човек не знае кога какво може да му потрябва“; но в крайни случаи, когато същият разум знае и че не може да носи всички вещи, и когато го е гнус от тия гадни безсрамни изроди, се опитва да налучка най-полезната вещ, добиването на която изисква най-малко отвратителни действия.

Дръжката на метлата на старшия метач стърчеше изпод масата.

— Метльо, ела да помогнеш на момичето. — подкани шкембелията.

Младшият метач не приличаше на навит; намираше се на безопасно разстояние и ту поглеждаше към дръзката девойка, ту към женския срамозащитен кръг.

— Глътни си корема и после го отпусни; еластичността ще внесе допълнителна изхвърляща сила. — предложи, вещо, пушещият и се закашля.

Без да ги предупреждава Чернокосата внезапно издърпа метлата и остърга с нея звяра и метача; последният посегна да я хване за глезена, но не успя да го напипа.

— Подлец дребен, идвай да се биеш с тая малка пикла! — кресна метачът.

— Г-р-р-р-р-р! — изръмжа чудовището. — Вдигай масата, кучко, че като я вдигна аз, ще видиш жалкия си безсмислен живот като на лента!

„Какво ли може да се прави с метлата?“ — питаше се чернокосата. — „Изглежда, че поне в близката околност не се въргаля пукната прашинка, — с различими, с просто око, размери — че да можеш да я изметеш; не е възможно обаче да я използват само като притурка към масата. Може би, някак си, се появява пясък, който затрупва душите и после той трябва да се измете; или ги налагат с дръжката? Или ги дращят с перата? — тя погледна двата кръга от необлечени човешки задници. — Или пък е символ на нещо; вид обредна вещ?… Или е вълшебна?“

Чернокосата огледа метлата, за да види дали има копчета. Като разбра, че няма, я яхна — макар че изпитваше отвращение от мисълта, че е била в допир с онзи безсрамник — и заподскача, в опитите си да я задейства чрез безграничните способности на разумното си съзнание.

„Лети! Литни! Излитай! Хвърчи! Вдигни се! Движи се! Потегляй! Заминавай! Понеси се! Отлепяй! Поемай! Хващай пътя!“ — мислеше си момичето, но метлата не я чуваше.

„Енергия! Запалване! Контакт! Реактивна тяга! Антигравитация! Фотонен тласък! Позитронен поток! Вихър от античастици! Скок в хиперпространството!“ — опита тя и по други начини, но метлата пак се движеше единствено заради подскоците на щурата си ездачка.

— Ха-ха-ха, май че иска да лети, но не знае как се прави! Ако ни освободиш, с удоволствие ще ти покажем как става работата, миличка. Ха-ха-ха! — изкиска се, грозно, метачът под масата.

Метльо лукаво се подсмиваше, докато въртеше главата си ту към женския кръг, ту към чернокосата, но усмивката му замръкна, като чу думата „лети“.