Тодор Арнаудов - Ада

Чернокосата не се трогна нито от вида на четиримата, нито от примитивната им реакция; нито дори от трагедията на душите, които пищяха, защото биваха поглъщани и после повръщани; защото ги разкъсваха, а после телата им се събираха сами, за да бъдат налапани отново от чудовищата.

Тя направи още десетина крачки, за да дойде достатъчно близо до масата; приклекна, за да види дали отдолу няма нещо опасно, и пъргаво се изправи, като на лицето й се изписа плаха усмивка.

— Какво ще желаеш, маце!? — изяви висшестоянието си шкембелията и се захили.

— Тук ли е Емил Юнаков?

— Кой? — изкашля се пушещият.

Чернокосата впи погледа си в него, помълча за няколко секунди и попита.

— Имате ли списък на душите?

— Ха-ха, под масата него ли търсеше? — подметна продавачът на метли.

— Който го търси, си го намира! — изкикоти се грозно звярът и се облиза.

— Младеж. Ръст 1.75. Кестенява коса. Кафяви очи. — уточни чернокосата.

— Колко кафяви? Колкото кафето или колкото газираното? — изхърка пушещият.

— Имате ли списък с душите или не?!

— Маце, каквото си искаш искай — не се знае дали ще ти го дадем; но това и ти да искаш, и на нас да ни се иска, не можем да ти го дадем… — отговори шкембелията, захили се гръмко и допълни. — Защото не ни стиска!

— Как се излиза от тук? — продължи чернокосата.

— Ха-ха-ха. Че ние още не сме влезли, та да излизаме?! — изцепи се пушещият и смукна от бездимната цигара.

Чернокосата обходи с поглед безкрайната еднообразна сива равна площ и безкрайно дългата безкрайно висока стена.

— Имате ли намерение да ми отговорите или ще си играем на шикалки?

Тя изви шия, усмихна се строго и присви, за миг, очите си.

Като усетиха, че господарят не им обръща внимание, чудовищата се бяха върнали в бърлогите си; голите души, дарени с миг покой, пак се събираха в еднополови защитни кръгове.

— Хо-хо-хо. — изсмя се шкембелията. — Айде да поиграем!

Чернокосата се обърна, за да види кой пльока с голи стъпала по земята. Беше нисичък мъж по колан, със злобни светещи очи, който тромаво тичаше към тях.

— Метльо, къде са ти метлите бре, калпазанино? И двете ли ги продаде? — с недоумение го попита онзи, дето си бе опрял метлата на масата.

Калпазанинът се спря. Не беше нито задъхан, нито потен; само бесен.

— Онзи педал, за който ми говореше. Много здрав излезе бе?! — процеди през зъби Метльо.

— Какво?! Къде са парите?!

— Педалът ми взе метлите, да го вземат дяволите! Много як, да не му падаш в ръцете! — изръмжа Метльо.

— Как ще ти вземе метлите бе, тъпанар?! За нищо не ставаш! Ще те пратя при новата партида, че да видиш!

— Да видиш как се изкарва залепен фас от устата със залепени на фаса пръсти! Ха-ха-ха-ха! — изсмя се пушещият и се задави.

— Какво ми се правите бе? Каква е тая с вас?! Има същите дрехи като онова грамадно подло педалче.

Чернокосата наклони шията на противоположния ъгъл; Метльо се втренчи в нея, а тя в него.

— Чакай бе, педалчето беше най-обикновено хилаво хлапе. И дрехите му не бяха като на тая. Якето му беше черен шушлеков кожоподобен боклук.

— Някой друг задник е бил, а? А тая коя е?

— И ние не я знаем. — озъби се старшият продавач на метли, стрелна чернокосата със студеното си изражение и се изправи, за да се покаже цялото величие на необлечената си снага. — Много се отваря и разпитва за някакъв си Емил. Викам да й отговорим, а момчета?!

— Не се срамувай като онези клети души. — изръмжа наедрелият надзирател и се изсмя грозно.

На чернокосата й се отигра.

— Ако няма да отговаряте на въпросите ми, си стойте на местата.

Тя придоби съвсем сериозно изражение.

— Хра-хра-хра-х-р-р-а! Много обичам жените да ме командорят! Ха-ха-хра-хра. — изхили се, хъркайки, пушещият.

Чернокосата се огледа.

— Хайде, хвани я Метльо. Свърши поне едно полезно дело. — поръча шкембелията; после стана, за да се включи дейно в укротяването на опърничавата.

Девойката обаче излезе твърде опърничава за тях, след като мощният й крак даде сила на масата да литне и да залепи четиримата нахалници за пода. Чернокосата се канеше след това да сграбчи Метльо през бицепсите и да го изпрати на изпитателен полет над сивата пустиня, но я хвана гнус, та затова отдръпна хватките си; пък и самият заек бе скокнал страхливо, защото един ловец наскоро го бе гърмял.

— Не ме бий! — изскимтя Метльо. — Какво сме ви направили с другарчето ти, а!? Откъде, дявол да ви вземе, се пръкнахте! Тук никой не продава кожени дрехи; какво като дерат хора!