Тодор Арнаудов - Ада

Лекарят допираше две плочи до гърдите на болния. Лекарката се отдръпваше. Болният се разтърсваше. Жената напомпваше с длани гръдния му кош и му правеше изкуствено дишане.

Всичко това ставаше пред погледа на четири опечалени души, които стояха зад стъклото. Две от тях бяха плачещи девойки; а другите: двама младежи.

— Къде сме? — прошепна, стреснат, Емил и понечи да се приближи до стъклото, за да разбере подробности. Ана го дръпна за ръката.

— Почакай. Тези работи не те засягат.

— Възможно е, но четиримата ми изглеждат познати.

— Припознаваш се.

— Искам да разбера какво се е случило!

Емил се канеше да ги попита — може би те също са го виждали; но не смееше да се освободи със сила от задържащата го ръка на Ана.

— Трагедия. Една от многото, които не забелязваме. — промълви, едновременно недоволно и безсилно, тя. — Боли ни само от това, което виждаме. За останалото и представа нямаме, че съществува. Но такъв е животът… На едни им е писано да изпитат едно; на други им се е паднало друго… В зависимост от изтегления жребий…

Ана теглеше Емил назад от четиримитата пред стъклото и се опитваше да го поведе надолу по коридора.

— Тя прилича на теб. — въздъхна, очарован от едното от плачещите момичета, младежът и се опита да го държи в полезрението си, докато девойката го теглеше да върви. — И тоя свят ли е такъв… гаднярски?

— Тоя свят е също като оня… За някои понякога е отвратителен; за някои понякога е прекрасен. Средностатистически не е нито добър, нито лош.

— Не ни ли чуват?

— Не, разбира се. В болката си всеки чува само своето страдание.

Двамата поеха по коридора и стигнаха до дъното му. Имаше стълбище и до него — асансьорна врата; но не люлееща се, окачена на панти, а с плъзгащи се плоскости.

— Нека този път минем по стълбите. — препоръча Ана.

Емил бе съгласен, но любопитен.

— Да надзърнем да разберем поне какъв е?

Ана кимна.

Емил натисна копчето и двете крила мигновено се плъзнаха настрани с тих стържещ звук. Беше най-обикновен асансьор с ниска тясна кабина и огромен сив пулт за управление, с отделни бутони за всеки етаж.

Слязоха по стълбите. Дежурната сестра на регистратурата се взираше в телевизор и не ги забеляза.

Младежът погледна към изхода и видя двукрила врата с големи стъкла. Черни; захлупени от непрогледна нощ.

Емил издърпа часовника от левия си джоб, видя показанието, само за миг, и бързо върна машината на мястото й. Показваше 23:24:25.

Излязоха. Пред тях се откри владеещият всичко гъст непроницаем черен мрак. По небето нямаше никакви светила; нямаше дори облаци, които да бъдат разсичани от сребристи лунни лъчи.

— Очите ти ще свикнат. — рече Ана. — Всъщност не е чак толкова тъмно. Само в началото всичко тук ще ти изглежда черно, еднообразно и празно.

— Къде е „тук“? — запита обърканият младеж.

— Тъкмо преминахме границата.

— И вече сме в същинския ад? Където душите страдат?

— Не… — усмихна се горчиво Ана.

— Да де… в „Ада“… Там, където не зная какво се случва… Ти си била тук преди, нали? Можем ли да пренощуваме някъде?

— На теб спи ли ти се?

— Всъщност се чувствам по-бодър, отколкото обикновено. Но нощуването не е само за да се спи, нали?

— И на мен не ми се спи.

— А студено ли ти е? — попита, загрижено, Емил.

— Благодаря за вежливостта. Няма нужда да ми отстъпваш якето си, защото тук никога не става хладно.

Челюстта на момчето обаче потрепваше и зъбите му тракаха.

— Но на теб ти е студено? — учудено отбеляза момичето.

— Малко. — тракна със зъби той.

— Ръцете ти са ледени… — допълни тя, след като го докосна. — Но не се тревожи. Хладината е страничен ефект, който понякога се получава на границата. Скоро ще ти мине.

— На границата няма ли граничари?

— Има, но ние усещаме само страничните ефекти от действията им.

— Защото са… вълшебни… — въздъхна Емил. — Натриват ми невидими нематериални ледени блокчета по ръцете?…

— Нещо такова.

Очите на момчето свикнаха със слабата осветеност и започнаха да различават опростените гладки квадратни плочки на сивия тротоар, по който вървяха с Ана.

Прелестна чернокоса хубавица с черни очила, черни кожени дрехи и черни ботуши, с нисък ток, крачеше предизвикателно към гладката кръгла сива матова маса, на която работници от различни отрасли на душевното стопанство си пиеха кафето сред сивата безкрайна пустош на преддверието на шестоъгълния пъстроцветен коридор.