Тодор Арнаудов - Ада

Сервитьорът, с големи модни черни очила, който допреди малко дремеше на една от масите, дойде да приеме поръчката.

— Какво ще желаете? — прекъсна разказа на Ричи той, докато поднасяше менюто над главите на гостите, с надеждата някой да го изтегли към себе си.

— Ти избирай. Ти разбираш от менюта. — обърна се Емил към Ана.

Тя разтвори черната папка и заралиства. На първата страница на менюто имаше дундеста бутилка с червеникаво-кафява газирана напитка; няколко червеникави напитки, няколко прозрачни и една жълтеникава. Втората страница започваше с варени картофи; под тях — салата от варени картофи с олио, лук, праз и кристалчета сол; под салатата — розов, препечен пилешки бут; под него — бяло пилешко месо; под него — свинско; под него — виолетово-оранжева гозба с черни кубчета с металически блясък. В горната част на третатата страница се набиваше на очи кръгла пита в цвят електриково зелено; а под нея бе залепена снимка на шестоъгълна синя поничка с ръждив сос. По нататък не успях да видя.

— Интересно кодиране. Няма нито имена, нито номера; храните са отбелязани само с картинки…

— И, за десерт, той е сляп… — промълви Ричи.

— Сляп!?

— Поръчайте, като ми описвате желанието си възможно най-образно. Недейте да казвате „картофи“, „домати“; или пък „първото отгоре, на втора страница“. Трябва да се изразявате цветно, картинно и без клишета; и, ако позволите, уважаеми гости, да си сляп не е грях.

— Не съм гладна. — хлопна менюто Ана и го поднесе на Емил.

— Всъщност и аз не съм. — той го върна в ръцете на сервитьора, без да го погледне в очите, както изисква доброто възпитание.

— Както желаете, уважаеми гости.

Сервитьорът пое папката и се оттегли да дреме на своята маса.

— И ние минахме през ярък коридор… — почувства съпричастност Емил.

— Нека той довърши. — прекъсна го Ана.

— Докъде бях стигнал?

— „Да угасиш ли крушките, или да оставиш жичките им да изгорят? Всъщност лампите се бяха превърнали в звезди и май че нямаха жички…“ — дословно припомни Ана.

— Бяха звезди, но странни, защото уж имаше мъгла и не се виждаше нищо друго наоколо, а някъде над мен мъждукаше светлина; и тези звезди бяха по-различни от онези, към които обичах да се вглеждам всяка нощ. Скоро открих, че се намирам до малък самолет, и в кабината му видях двама души, които сладко спят. Не знам защо, но ми изглеждаха много познати и поисках да се приближа до тях, да ги събудя и да ги попитам — те може би също ме познават и ще ми обяснят къде сме се срещали. Направих няколко крачки към самолета, но сякаш я видях… и тръгнах след нея. Ходихме малко и излязохме от мъглата. Влязохме в безкраен черен простор. Без нищо; нямаше нито една светлинка нито по земята, нито по небето. Навсякъде беше гъста черна непрогледна тъмнина и тя се изгуби в нея… Не я виждах повече до себе си и след малко — а може да е било и след много; не усещах времето — видях няколко светлинки. После разбрах, че съм влязъл в ресторант „Музика“; оттогава пея тук.

— Коя е „тя“? — попита Емил.

— Тя ли…

Ана го прекъсна.

— Недей да ни разказваш всичко. Нека да има работа и за фантазията ни.

— Ние пък се бяхме изправили пред ярък черно-бял безкраен коридор със задънен вход, поехме по него… — започна отново своя разказ Емил, но бързо остави думите да отшумят, защото внезапно загуби желание да разказва за някои подробности от случката.

— Да има работа и за моята фантазия, нали? — усмихна се Ричи. — Вие двамата?… Да не би да преча?

„Горе-долу. Не точно. Може би. И да, и не.“

— Не, приятно ни е, че има с кого да си поговорим. — каза Емил. — Коя е Дона?

— Момчета, може ли да не си говорите докато отида до бара? — намигна Ана и се запъти натам.

— Защо? Ще ти разкажем? — озадачи се Емил; Ричи обаче спазваше молбата й.

„П-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и.“ — изписука АТ-ът и спря тъй рязко, сякаш някой бе издърпал щепсела му от контакта. — „Достигхме целта. Приятно прекарване в ада.“

Широкоплещестият направи крачка към входно-изходната врата и замръзна.

— Какво пак те прихвана? — смутено рече Тичко.

Мъжагата се размрази след шест секунди и четири десети и се върна към копчето за управление.

— Хайде да излизаме, като сме пристигнали? — смотолеви Тичко.

Та-та-та, ти-ти, та-та-ти-та, ти-та-та, т-а-а-а-а-а, та-ти-та, т-а-а-а-а-а, ти-ти-ти-ти, та-та-та, т-а-а-а-а-а.

„Избрахте образователна програма за устройството на АТ-11. Ако искате да я смените или да си я пуснете отново, знаете какво да сторите. Приятно гледане.“