Тодор Арнаудов - Ада

— Пак ли това? — изсумтя недоволно мъжлето. — Залъгват окото с два… горещи кадъра и после — На!; ръка, която натиска копче като на електронните игри, дето едно време ги разцъквахме като пощурели… Ти играл ли си на електронните? Ръчките? Автоматите? Голям кеф беше, ех…

— Бях забравил, че не знаех как се отваря вратата. — съобщи, равнодушно, мъжагата.

Мъжлето се нацупи и скръсти ръце.

— Откъде тогава знаеш командите, които знаеш, като не знаеш тая за излизането от асансьора?

— От една образователна програма.

— Вярно, някои са много интересни, но други са такава скука…

— Така е.

— Ами, като нямаме друг избор, ще чакаме…

„АТ-ската заповед ти-та-ти, т-и-и-и-и-и, ти-та-та-та-ти…“

— Всъщност сега се сещам, че бях забравил, че знаех, че в образователната програма на АТ-11 не се съобщава кодовата комбинация за отваряне на вратата. — рече след малко, отново без да влага чувство, мъжагата.

— И таз добра… — измрънка мъжлето и подскочи като ожилено, защото, без да чака, мъжагата положи първия тежък удар върху металната плоскост. — Пак искаш да чупиш?! — гръмна мъжлето.

Разрушителят свали мощното си стъпало долу, извърна се бавно към Тичко и отговори.

— Да.

— Най-лесното е да рушиш, нали?! — възмутено запита той и се ослуша. — Ами ако ни усетят че бием по вратата?

— Да.

— Какво да?! Ако видят счупената врата може да ни открият!

— Да.

„…ти-ти-ти-ти-та, т-а-а-а-а-а-а, ти-ти, т-и-и-и-и-и, та-та-та-та включва програмата за преход към…“

— Няма ли друг начин?

— Вероятно има, но е недостъпен за нас… — съобщи, тъжно, мъжагата.

— Пробвай с тититатакане, може да уцелиш вярната комбинация. Тия от образователната програма може само да са забравили да я кажат! — нервно изстреля Тичко.

— Вероятно не съществува заповед за отваряне на вратите на АТ-11 отвътре.

— Значи това наистина е клетка за бегълци?… — клюмна бегачът.

— Да. АТ-1 и АТ-11 са клетки, в които се затварят бегълци от ада, добрали се до тях по различен начин от записания в Заповедите.

— АТ-1?

— Съседният асансьор. Двата са почти еднакви, но този осигурява достъп до повече места.

— АТ-1 беше заключен… сигурно защото там вече е бил затворен някой друг?! И ние, като него (или тях), изобщо не сме се движили, а сме си стояли тук заключени! Точно заради това не почувствах никакво ускорение, когато уж трябваше да потегляме; не го почувствах и когато тоя запис каза, че сме били пристигнали! — заключи, откривателски, Тичко с треперещ глас; после покри лицето си в шепи и се подготви да заридае от ужас.

— Склонен си към мрачни настроения, без да имаш преки доказателства за причините да бъдеш в такива. Единственото сигурно следствие от това, че АТ-1 беше заключен, е че е бил зает.

— Значи не си от онези с каишите?! — Тичко разтвори ръце и ококори озарения си поглед.

— Не… — рече мъжагата спокойно.

— Мислиш ли, че можеш да разбиеш тази стоманена врата с гол крак?

— Не. Ще използвам и обувките си. — отговори мъжагата и отново се зае да налага плоскостта, направената от свръхздрава титаниево-закалинена сплав.

Малко по малко вратата поддаваше. Огъваше се и по нея се образуваха бабунки; в началото едва забележими, но скоро все по-дълбоки и по-дълбоки. Пестник, след пестник; след пестник, след пестник… Ритник, след ритник, след ритник, след ритник…

— Ти май не си нормален?! — неволно измрънка Тичко, защото имаше чувството, че от такива удари ще си набиеш краката повече, отколкото ако имаш скоростните качества на най-бързия човек на планетата, отскоклив си колкото най-отскокливия, и с тези способности си направил тежка тренировка по троен скок на грубо асфалтово скочище без пясък за приземяване след последния летеж.

Свирепо безмилостно подметково настъпване накара вратата да се откачи от пантите, да се удари в земята и дрънливо да изстене, възмутена от изкъртилия я жесток побой.

— И ние сме грешници, че слизаме долу посред нощите, но и тия не можаха ли да сложат поне един уличен светилник, че да не се чувстваме като в банята, с несветната лампа, или все едно че, вечерно време, внезапно са ни спрели тока, където и да сме се намирали вкъщи? — скара се на тъмнината мъжлето, грабна двете метли за дръжките и се гмурна в безкрайното черно, което се появи пред, над, надясно и наляво от тях.

Според зрението на мъжагата обаче, това, в което се гмурнаха, не беше нито безкрайно, нито пък черно. Беше ден, озарен от равномерна мека приятна светлина. Небето бе тъмно синьо, без облаци и без слънце. А те двамата бяха стъпкали разбитата врата върху самотен тротоар от еднообразни сиви квадратни плочки.