Джефри Арчър - Прекалено много съвпадения

На другата заран Рут се показа с чаша чай в ръка на палубата и с разочарование видя, че „Морски таралеж“ го няма. Тъкмо да се върне долу в каютата, когато й се стори, че в пристанището навлиза позната яхта. Без да се помръдва, загледа как платното се уголемява все повече — надяваше се Макс да спре на същото място, както предната вечер. Той я видя на палубата и й махна. Рут се престори, че не е забелязала.

Щом завърза въжетата, Макс се провикна:

— Къде е Ангъс?

— Отиде да вземе момчетата, ще ги води на мач по ръгби. Ще се прибере чак надвечер — добави ни в клин, ни в ръкав Рут.

Макс пристегна и последното въже за кея, вдигна очи и рече:

— Защо тогава да не обядваме заедно, Рут? Знам едно италианско ресторантче, туристите още не са го надушили.

Тя уж се замисли дали да приеме и накрая възкликна:

— Защо пък не?

— В такъв случай да се срещнем след половин час — предложи мъжът.

— Става — отвърна Рут.

Оказа се, че половин час за нея всъщност са петдесет минути и Макс пак се зачете в романа, ала и този път мислите му бяха другаде. Когато най-сетне се появи, Рут беше облечена в къса черна кожена пола, бяла блуза и черни чорапи и дори за Брайтън се беше поувлякла с грима. Макс огледа краката й. „Ядват се за трийсет и осем годишна, въпреки че полата е прекалено впита и със сигурност възкъса“, помисли той.

— Изглеждаш страхотно — каза, мъчейки се да е убедителен. — Тръгваме ли?

Рут отиде при него на кея и двамата поеха бавно към града, като си бъбреха за едно-друго, докато Макс не свърна в една от пресечките и не спря пред ресторант с името „Венитичи“. Отвори вратата и Рут не успя да прикрие разочарованието, след като видя колко препълнено е заведението.

— Никога няма да се доредим до маса — завайка се тя.

— О, не съм толкова сигурен — каза Макс точно когато оберкелнерът се насочи към тях.

— Обичайната маса ли, господин Бенет?

— Благодаря, Валерио — потвърди той и двамата с Рут бяха отведени на спокойна маса в дъното.

Седнаха и Макс попита:

— Какво ще пийнеш, Рут? Чаша шампанско?

— Чудесно — съгласи се тя, сякаш всеки ден пиеше само шампанско.

Всъщност й се случваше много рядко — Ангъс би погледнал на подобно нещо като на разсипничество, освен може би ако жена му нямаше рожден ден.

Макс отвори листа с менюто.

— Кухнята тук винаги е великолепна, особено спагетите, готви ги жената на Валерио. Направо се топят в устата.

— Страхотно! — възкликна Рут, без да си прави труда да отваря менюто.

— И може би мешана салата.

— Прекрасно.

Макс затвори менюто и погледна през масата.

— Момчетата едва ли са твои, щом вече са в гимназията — рече той.

— Че защо да не са мои! — заскромничи Рут.

— Ами… заради годините на Ангъс. Реших, че сигурно са от предишния му брак.

— Не — засмя се Рут. — Ангъс се ожени вече след като бе прехвърлил четирийсетте, а аз бях много поласкана, когато ми поиска ръката.

Макс не каза нищо.

— Ами ти? — попита Рут, докато келнерът й предлагаше да си избере от четирите вида хляб.

— Женил съм се четири пъти — подметна Макс. Тя го погледна стъписана, а Макс прихна.

— Да ти призная, още съм си ерген — изшушука той. — Явно не съм срещнал подходящото момиче.

— Все още си млад, можеш да имаш която жена пожелаеш — отбеляза Рут.

— По-стар съм от теб — рече галантно Макс.

— При мъжете е друго — понатъжи се тя. Оберкелнерът дойде, стиснал в ръка малко тефтерче.

— Два пъти спагети и бутилка от вашето бароло — поръча Макс и върна листа с менюто. — И мешана салата за двама: аспержи, авокадо, маруля — знаете как я обичам.

— Разбира се, господин Бенет — кимна Валерио. Макс отново насочи вниманието си към своята гостенка.

— За човек на твоите години сигурно е скучновато да живееш на Джърси, нали? — попита, сетне се пресегна през масата и махна кичура руса коса, паднал върху челото й.

Рут се усмихна свенливо.

— Има си и своите предимства — отвърна не особено убедено.

— Например? — поинтересува се мъжът.

— Данъци от двайсет на сто.

— Наистина основателна причина Ангъс да живее на острова, но за теб не знам. При всички положения лично аз предпочитам да плащам данъци от четирийсет на сто, но да си бъда в Англия.

— Откакто се пенсионира, живеем с твърди доходи и това ни устройва. Ако бяхме останали в Единбург, нямаше да можем да си позволим същия стандарт.

— Всъщност и в Брайтън не е чак толкова лошо — усмихна се Макс.

Оберкелнерът се появи отново, понесъл две чинии спагети, които сложи пред тях, а друг сервитьор остави насред масата огромна салата.