Елизабет Адлър - Сега или никога

Хари зави към запазените места на паркинга. Остави задния прозорец малко отворен заради кучето, втурна се през вратите на спешното отделение и се сблъска с лекар в бяла престилка.

— Хей, хей, тази сутрин много бързате, детективе — отбеляза спокойно лекарят и намести очилата си с рогови рамки.

В движение, Хари хвърли извинителен поглед през рамо.

— Извинете, докторе. О, здравейте… това сте вие, доктор Блейк. Извинете ме, дяволски бързам.

Лекарят поклати глава с усмивка.

— Не съм ви виждал да не бързате — подвикна той. — Мога ли да помогна с нещо?

Хари махна отрицателно с ръка, завивайки край ъгъла.

— Не е по вашата част, докторе. Засега поне.

Лицето му се помрачи, когато се сети за заключението, което навяваха думите му. Доктор Блейк беше ръководител на патологията в болницата и медицински експерт на бостънското полицейско управление.

Сестрата на рецепцията също познаваше Хари.

— Първи етаж, травматология, последната стая вдясно — осведоми го тя, когато той се поспря пред нея. — Преляха и кръв. Тя е в кома и състоянието й е критично. И… не, не знам дали ще оживее.

Безрадостният поглед на Хари срещна нейния.

— Исусе! — прошепна той.

Сестрата бързо се прекръсти.

— Повярвайте ми, тя има нужда от Него.

Хари подмина тълпата, която чакаше асансьора, и се заизкачва по стълбите, като вземаше по две наведнъж. Поспря се на върха, пое дълбоко дъх и прокара пръсти през разрошената си коса. Затвори очи за миг, за да се успокои.

Миризмата на болничните коридори все още го притесняваше. Единственият път, когато му се наложи да влезе в болница, беше, когато на пет години трябваше да му вадят сливиците. Цяла седмица го бяха хранили със сладолед. Не си спомняше това да го е травмирало, но детският страх си оставаше.

Той мина през пожарния изход и вратата се затвори тихо след него.

Росети се беше подпрял на стената, със скръстени ръце и с един крак кръстосан, небрежно пред другия. Блестящата му черна коса беше пригладена, бялата му риза беше безупречна, а ръбът на панталоните му изглеждаше идеален. Той пилеше ноктите си и подсвиркваше през съвършените си зъби. Изглеждаше като Джон Траволта, готов за вечерно излизане, а не като дежурен детектив от отдел „Убийства“ в пет и двайсет и пет сутринта.

Въпреки обстоятелствата Хари се усмихна.

Карло Росети беше трийсет и две годишен — с остра брадичка, с тъмни очи — един сериозен почитател на дамите. Той вероятно идваше направо от срещата си с някоя жена, но изглеждаше така, сякаш излизаше от дома на грижовната си майка италианка — чист, добре нахранен и готов за действие.

— Тя няма да оживее — обяви кратко.

Хари го погледна стреснато.

— Откъде знаеш?

— Видях я. И преди съм виждал този поглед, сякаш не е от този свят. — Повдигна рамене. — Погледни сам.

Пред вратата стоеше униформен полицай. Той поздрави и се отдръпна, за да мине Хари.

Пред него се откри цялата сцена: сестрата, която се занимаваше с апаратурата; екраните, които просветваха в ъгъла, и младата жена, която лежеше неподвижно на тясното легло с тръбички в ръцете. Бинтованите й китки бяха поставени върху чаршафа, а младото й лице беше смъртнобледо под разрошената окълцана коса.

Сестрата се обърна към него.

— Тя е в шок. Може би ще успее да се оправи — промълви тихо.

Хари предпочиташе да вярва на нея, не на Росети.

— Има ли вероятност да се събуди и да успее да поговори с нас?

— Ако наистина се събуди, последното нещо, което ще иска да направи, е да говори с вас.

— Имаме нужда от нея. Тя е единствената ни надежда да хванем убиеца. Може би е видяла лицето му. Може дори да го познава.

Сестрата въздъхна. Беше чувала за обезобразяването на другите жертви.

— Този път не е отрязал зърната на гърдите й.

Хари се загледа в младата жена с тръбички по ръцете, с прерязани китки и обезкървено лице. Споменът щеше да остане у него завинаги. Или поне докато си свърши работата и хване убиеца.

Той се извърна и тръгна към вратата.

Росети беше приключил с пиленето на ноктите си и пиеше кафе от картонена чаша. В другата си ръка държеше още една чаша, която предложи на Хари.

— Е? Какво мислиш?

— Мисля, че трябва да започнем да се молим.

Те отпиха в мълчание.

— Какво стана с рибарите? — попита най-накрая Хари.

Росети повдигна рамене.

— В местната полиция взели показания и ги изпратили по факса на шефа. Казали, че не са забелязали нищо съществено, само чули как някаква кола потегля в мрака. После видели тялото… извинявай, жертвата. Ако са се появили само няколко минути по-рано, и са щели да го хванат на мястото. Но не е имала този късмет.