Елизабет Адлър: Сега или никога

— Като прилеп от светло — добави учудено Франк Мичъл. — Сигурно сме му развалили нещо.

Кикотът им проехтя над плясъка на вълните, докато теглеха рибарската мрежа към лодката си на кея.

Лъчът на фенерчето попадна внезапно на разпереното, голо тяло на момичето, на тъмните петна по пясъка край ръцете й и на кръвта, която все още течеше от китките й.

— Мили Боже — изрече Франк колебливо. — О, мили Боже, само погледни това…

Джес пусна рибарската мрежа, сложи ръка на шията й и усети слабия пулс.

— Все още е жива — промърмори. — Онова копеле е прерязало китките й. Дай ми шала си. Франк… Бързо, бързо.

Франк свали от врата си памучния шал на червени точки и му го подаде.

— Благодаря на Бога, че съм бил скаут — избъбри Джес, докато стягаше несръчно лявата китка на момичето, като обясняваше на Франк как да притиска вената й. — Исусе — въздъхна той и избърса избилата от страх и ужас пот по челото му. — Нищо чудно, че онова копеле изчезна по този начин. Той почти я е убил. Трябва ни помощ, Франк. Дръж ръката на момичето, докато изтичам до уличния телефон малко по-надолу.

— Ами ако той се върне? — измънка Франк и се взря разтревожено в мрака.

— Страх ли те е? — сряза го Джес, докато се изправяше на крака.

— Хич не се и съмнявай — промърмори неуверено Франк.

— Ако онова копеле се появи отново, нареди го добре, Франк — каза Джес, поемайки надолу по брега. Не забравяй, че ще бъде битка на живот и смърт. От теб искам единствено да не преставаш да притискаш раните.

— Ще го направя.

Грамадното, сребристобяло куче с удивителни светлосини очи се измъкна изпод леглото. Застана нащрек, с вирнати уши и увиснал език, и се втренчи в примигващите цифри на часовника радио: 4:57… 4:58… 4:59… 5:00.

Лапата му се стрелна напред и натисна бутона още на първото иззвъняване.

Детективът от отдел „Убийства“ на бостънската полиция Хари Джордан се обърна по гръб, без да отваря очи. Кучето го наблюдаваше, очаквайки с нетърпение следващото му движение, но когато нищо повече не се случи, то скочи на леглото. Изтегна се с глава върху гърдите на Хари и поглед, прикован в лицето му.

След десет минути часовникът отново звънна, но този път кучето го остави да си звъни.

Тъмносивите очи на Хари се отвориха рязко и първото нещо, което видяха, бяха бледосините очи на кучето.

То помаха леко с опашка, но не отмести глава от гърдите му.

Хари въздъхна. Очите, които виждаше в сънищата си, не бяха на кучето.

— Добре, ставам — промърмори той и разроши гъстата козина на врата на кучето.

Свали крака от леглото, изправи се и се протегна. После пристъпи по полирания паркет към прозореца и се вгледа в оловносивото утро.

Гол, Хари Джордан изглеждаше страхотно. Той беше на четирийсет години, метър и осемдесет и осем висок, и тежеше осемдесет и два килограма. Беше само здрави мускули, въпреки скапаната храна на ресторантчето на Руби. Имаше буйна тъмна коса, спокойни сиви очи и обикновено не беше гладко избръснат.

Колегите му го наричаха Професора заради дипломата му по право от Харвард, но бяха много по-впечатлени от футболните му постижения в Мичиган, където все още се говореше със страхопочитание за неговия тъчдаун от трийсет и два метра. Онова, което те не знаеха, защото Хари никога не го бе споменавал, а и вече не го смяташе за важно, беше, че той е наследник на доста пари.

Неговият дядо му беше оставил една сума, с която можеше да разполага след трийсетата си година, плюс красива стара каменна къща на Бейкън хил в Бостън. Хари би се радвал много повече на парите, когато беше на двайсет години, но вероятно дядо му е бил прав, защото, ако се беше добрал до тях по-рано, те вече щяха да са изчезнали, похарчени за бързи коли, мимолетни връзки с жени и в опити да намери себе си. А както се оказа, на него му се наложи да положи доста усилия, докато намери себе си.

Той никога не забрави думите на баща си от времето, когато едва не го изхвърлиха от правния факултет през първата година.

„Защо, по дяволите, не извадиш ума си от гащите и не го върнеш пак в главата си, за да го използваш, тросна му се той гневно. Закопчей си панталоните, Хари! Върни ми ключовете на поршето. Отивай на лекции и се хващай за работа“.

В края на краищата Хари влезе в пътя. Той се дипломира и започна работа в семейната фирма, докато вече не можеше да издържа. Напусна и стана новобранец в бостънското полицейско управление.

Когато го запитаха защо, той даде един и същ отговор на баща си и на офицера, който го записа: