Елизабет Адлър: Сега или никога

По-тънки устни… не, устата му е малко обърната надолу, нещо такова; веждите са гъсти… не, не толкова гъсти… черни очи… е, може би не, черни, но все пак тъмни… и някак замъглени…

Лачуел беше помогнал да заловят много престъпници с умението си.

Росети погледна неловко към момичето.

— Мисля да се върна в управлението. Трябва да поговоря с онези рибари.

Хари кимна. Искаше родителите й да дойдат, да я прегърнат и да й кажат, че всичко ще бъде наред, че тя ще се оправи от всичко това. Но не му се вярваше.

След няколко минути тя отвори очи и го погледна. Той беше шокиран.

— Здравей — пророни тихо. — Аз съм детектив Хари Джордан. Била си наранена, но сега всичко е наред. Майка ти и татко ти идват насам. Ще се оправиш.

Устните й се напрегнаха, опитвайки се да произнесат някаква дума.

— Копеле — прошепна тя.

Той кимна.

— Кажи ми, Самър, познаваше ли го?

Тя се опита да поклати глава, но се сви от болката, която прониза цялото й тяло. Устните и произнесоха едно беззвучно не.

Хари се ненавиждаше, че я притиска, но трябваше да го направи.

— Видя ли го? Можеш ли да си спомниш?

Тя се намръщи на усилието.

— Меки — прошепна — … ръце.

Сестрата натисна звънеца, за да извика доктор Уаксман. Сложи пръст на пулса на момичето и се намръщи.

— Достатъчно.

Хари кимна. Знаеше, че не може да постигне нищо повече сега. Погледна Самър за последен път. Тя, изглежда, правеше усилие да проговори и той се наведе, за да улови прошепнатите думи.

— Очи… — изрече тя с глас като въздишка — тъмни… втренчени…

Той почака, но клепачите й се отпуснаха и тя отново притихна. Докато я наблюдаваше, една сълза се плъзна по бледото й лице.

— Смело момиче — прошепна той. — Браво, Самър. Всичко ще се оправи.

Когато излизаше, срещна доктор Уаксман.

— Достатъчно, детективе — смръщи се той. — Родителите пристигат с хеликоптер. Това е тяхна дъщеря, техен ред е.

Хари кимна.

— Обади ми се, ако нещо се случи. Ще бъда в полицейското управление.

Лачуел обсъждаше с Рафърти „Селтикс“ и „Никс“. Когато Хари се появи на вратата, той погледна напрегнато.

— Готова ли е за мен?

Хари повдигна рамене.

— Всичко, което имаме, са тъмни, втренчени очи.

— Е, все пак е начало.

— Може да не научим нищо повече. Благодаря, Лачуел. Съжалявам, че загубихме времето ти.

— Такава ми е работата.

Лачуел нарами чантата си и си тръгна.

Радиотелефонът на Хари иззвъня. Беше Росети. Новините бяха лоши. Рибарите не помогнали с нищо. Спомените им били объркани, били по-загрижени за момичето, отколкото да гледат мъжа.

Хари каза на дежурния полицай, че могат да го открият в управлението, и тръгна към колата си.

Скуийз го чу, че идва. Подаде носа си през прозореца и заскача по кожената седалка. Хари му сложи каишка и тръгнаха на дълга разходка.

Кучето душеше сградите и стълбовете, като лаеше възбудено, но този път Хари не го забелязваше. Две млади жени бяха мъртви. Още една беше в критично състояние, а той не беше по-близо до откриването на убиеца, отколкото преди една година.

Върна се при колата, остави Скуийз вкъщи, нахрани го и отново се запъти към управлението. Нощта щеше да бъде дълга.

Пет часа по-късно му се обадиха по телефона. Самър Янг беше починала, без да дойде в съзнание.

Детектив Росети караше прекалено бързо петгодишното си „БМВ“ по тъмната улица край брега. Гумите изсвистяха, когато той зави към празното място, което служеше за паркинг на „Муунлайтин клъб“. Погледна часовника си. Беше един и трийсет сутринта.

Той отвори рязко вратата на колата и тръгна към клуба. От прозорците се лееше светлина, а когато влезе вътре, го блъсна силна вълна от музика.

Рап изригваше от огромни високоговорители, блъскаше се в стените, удряше се в покрива и се връщаше обратно. Чернокожият младеж на бара му се усмихна за поздрав, когато мина покрай него, някои от другите му махнаха весело. Той взе чаша кафе и си проправи път към гимнастическия салон. Беше претъпкано въпреки късния час.

„Муунлайтин клъб“ беше спонсориран от анонимни лица и представляваше опит да се предпазят децата от улицата и от престъпленията. Росети и Хари бяха двама от многото полицаи, които в свободното си време помагаха за поддържането на клуба. Там имаше и правила: никаква дискриминация, никакви наркотици, никакво оръжие, никакви банди. Каквото и да правеха хлапетата навън, в „Муунлайтин клъб“ и в гимнастическия му салон те бяха неутрални.