Елизабет Адлър - Сега или никога

В лимузината, на път за летище „Кенеди“, горе-долу по същото време, когато Хари и Росети пътуваха към рибарите, които бяха открили момичето, Малъри Малоун прегледа кратката информация във вестника за изнасилването и убийството на Самър Янг.

Тя прочете кореспонденцията отново, внимателно, като забеляза, че полицията свързва убийството със смъртта на другите две млади жени в Масачузетс през последните осемнайсет месеца.

Малъри откъсна статията, сгъна я и я прибра в зелената си кожена папка, която и без това беше претъпкана с бележки и визитки — имена, адреси, телефонни номера и друга важна информация, после я пъхна в пясъчножълтата си чанта.

Освен паспорта и билетите, пътеводителя и чековете й, в чантата бяха пъхнати и вестниците, които тя смяташе да чете по време на полета до Лондон. Плюс два чифта очила с тънки златни рамки, два чифта съвсем еднакви слънчеви очила няколко пакета книжни кърпички и претъпкана чантичка с мазила и гримове.

Вътре имаше и химикалка, две различни обици, няколко билета от предишното пътуване, монети и банкноти от най-различни валути. Върху всичко това беше сложен черен кашмирен пуловер, който имаше двойна задача — в случай че през деня или вечерта захладнее или пък за смяна.

Беше се научила от собствен опит, че трябва да бъде готова за всичко. Веднъж багажът й така и не се появи в Рим през трите дни на някакъв празник, а абсолютно всички магазини в града бяха затворени.

Мал се усмихна при мисълта за това, което казваха хората: „Жената може да се познае по съдържанието на чантата й“. Някой непознат вероятно щеше да си помисли, че пътуванията я изнервят, че е песимистка, която очаква да се случи най-лошото, че е немарлива и небрежна, с объркан личен живот. Жена, чиято кола е пълна с отпадъци от цяла седмица: чашки от кафе, хартиени опаковки и дрехи, предназначени за химическо чистене, ако въобще намери време да ги занесе там.

Всъщност истината беше съвсем различна.

Малъри беше трийсет и седем годишна, висока и слаба, с къса руса коса и прическа на водеща редакторка на предаване, безупречно облечена в семпъл, но скъп бежов костюм. Нямаше бримки по чорапогащите, които обгръщаха дългите й крака, пясъчножълтите й обувки бяха без петънце или драскотина. Гримът й беше съвсем лек, но много умело поставен — тъмнокафявото червило подчертаваше пълните й, меки устни, кафявият молив подчертаваше големите й, сапфиреносини очи, слабото ухание на парфюма й сякаш я обгръщаше.

Всички наричаха Мал Малоун телевизионния детектив. В предаването си, което се излъчваше в най-гледаните часове, тя проследяваше случаи на жестоки убийства, измами сред високопоставените, сексуални скандали във Вашингтон, търговия с наркотици в Маями.

Беше известна с това, че подхващаше отново забравени дела за жертви на убийство, след като гневът на обществото е отмрял, а средствата за масова информация са се прехвърлили на следващия сензационен случай. Тя изваждаше на бял свят всички подробности, след това съживяваше отново престъплението на телевизионния екран, събуждаше спомените на вероятните свидетели, които винаги можеха да си припомнят нещо жизненоважно.

Тя беше завладяла публиката. Беше сложила пръст върху пулса на нацията. Знаеше какво ги тревожи и им показваше защо.

Можеше да се спори дали Малъри Малоун е красавица. Понякога тя изглеждаше зашеметяващо, друг път беше съвсем обикновена. Зависеше от настроението й.

Когато се чувстваше добре, заета с някой случай, лицето й светеше, кожата й придобиваше златист отблясък, а в очите й лумваше загриженост. На шоутата за раздаване на телевизионни награди и официални вечери тя беше опустошителна в марковите вечерни рокли в любимите й приглушени цветове, а дълбоките деколтета подчертаваха красивите й рамене и гърди.

През други дни, вече не така чести, Мал Малоун, известната телевизионна личност, сякаш изчезваше сред обкръжението. Можеше да се появи на Пето авеню и никой да не я разпознае. Златистата коса беше опъната назад, безжизнена и без блясък. Скъпото сако изглеждаше, сякаш е взето от някоя разпродажба. А жизнеността, любопитството, интелигентността, които я бяха поставили на мястото й под прожекторите, бяха замъглени като телевизионен екран, който се свива до една светеща точка и след това угасва.

Никой, освен Мал, не можеше да разбере това явление, а тя предпочиташе да не обяснява. Беше жена, която пазеше тайните си, но онзи образ я преследваше.