Дъглас Адамс - Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

— Страхотно — рече Нети — обаче вижте… — ала тук влезе Найджъл и гласът й заглъхна. Нети изглеждаше поразително в простата си тениска с доста дълбоко деколте и плетена жилетка. Найджъл я прегърна през раменете.

— Харесва ли ви гледката? — попита той.

— Мммм — отвърна Дан.

— Говоря за къщата — поясни Найджъл. Дан не можеше да понася това мазно превъзходство, което се удаваше на бизнеспартньора му без всякакви усилия и което той можеше да си пуска и спира като студената вода в маркуча. Не, чакай! Туристическа компания „Топ Тен“ вече не съществуваше. Току-що я бяха продали за сума, която изглеждаше на Дан абсурдно задоволителна.

— Ние с Люси цял живот си мечтаем за такова нещо, нали така, Лютиче? — рече той. Люси много мразеше да я нарича с галени имена пред хора, но никога не му го беше казвала, тъй че сама си беше виновна, както си признаваше. Разбираше, че той си мисли, че на нея й харесва, и това малко заблуждение продължаваше вече толкова време, че тя изобщо не виждаше по какъв начин би могла да оправи положението. От колко време бяха заедно? Май бяха станали цели тринайсет години — всъщност, още от първите дни на Туристическа компания „Топ Тен“: тогава Найджъл я беше заговорил в един бар в Санта Моника и я бе представил на бизнеспартньора си.

Отначало англичанинът с изисканите маниери бе привлякъл силно Люси, но след като се поопознаха, тя бе открила, че Дан, кротушкото от Университета на Източното крайбрежие, е по-истински и по-разбираем. Всъщност колкото повече се сближаваха, толкова повече тя се чудеше как така, да му се не види, хората не можеха да познаят от пръв поглед що за абсолютна мазня е Найджъл.

— Ще го наречем „Хотел Уотъргейт“ — рече Дан.

— Това няма ли да отблъсне републиканците, на които все още им се ще да се подслушват помежду си? — попита Нети.

Найджъл я потупа по дупето.

— Върви да обърнеш колата. А така, добро момиче — каза той и Нети припна с високите си токчета надолу по стълбите на елегантната викторианска пасторска къща и потъна в нощта.

Как може да му позволява да се държи с нея така? — помисли си Люси, но на глас рече:

— Кога ще подпишеш последните документи за компанията, Дан?

— О… Ъъ… Ами не знам… — изведнъж Дан като че се изнерви. — Май Найджъл още не ги е взел…

— Формулярите би трябвало да ни чакат в хотела — обади се Найджъл, преди Люси да избухне. Избухването беше реакция спрямо Найджъл, която тя намираше за все по-естествена. В този случай обаче вече бяха й подпалили фитила и той щеше да гори, докато се върнеха в хотела и откриеха, че (малка сладка изненадка!) формулярите в крайна сметка така и не са пристигнали и че проклетата пощенска компания ПАК бе издънила Найджъл. Горкичкият Найджъл! Вечно си намираше разни извинения.

Угасиха светлините в празната къща и тръгнаха по алеята в мрака. Над тях звездите изпълваха студеното нощно небе с потресаваща яснота.

— Защо Нети не е обърнала колата? — лекото раздразнение придаваше известна изостреност на любезните маниери на Найджъл.

Щом стигнаха до колата, откриха, че Нети се взира през обектива на „Минолтата“, която бе поставила на покрива.

— Какво, дявол да го вземе, смяташ че правиш, Бозо? — когато Найджъл заговореше с игрив тон, тогава беше най-опасен.

— Шшшт — изшътка му Нети. — Снимам къщата. Недей да клатиш колата.

— Не знам дали си забелязала, Айнщайнчето ми — гласът на Найджъл преливаше от чиста радост. Той обичаше да взема гаджетата си на подбив… — Но сега е нощ.

— Тъй де! — съгласи се Нети, ала не помръдна русата си глава на милиметър дори. — Снимката ще се казва „Хотелът на Дан и Люси под звездите“. Може би ще я сложиш в рамка и ще я окачиш във фоайето?

— Нощем не можеш да снимаш, освен със светкавица, глупчо — и Найджъл отвори вратата на колата.

— Хей! Ама ти я разклати! — писна Нети.

— Качвай се вътре, мозъче. Аз ще карам — рече Найджъл.

— Май доста дълго продължи това — обърна се Нети към Дан.

— Наистина — отвърна той.

Тъкмо се канеха да се качат в колата, когато внезапен вятър лъхна през ливадата пред свещеническия дом и дърветата се огънаха, сякаш ги бе връхлетял ураган — само дето се огъваха във всички посоки.

— Исусе Христе! — възкликна Дан и се прилепи о колата. — Това пък какво беше?

— Виж! — въздъхна Люси. Сочеше небето. — Падаща звезда!

— Пожелайте си нещо! — викна Нети.

— Леле божке! — изръмжа Найджъл. Той беше от онези хора, които винаги бяха предпочитали Капитан Марвъл пред Супермен. — Вижте само това?!