Дъглас Адамс - Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

Над тях ставаше нещо съвсем необичайно. Точно над главите им изведнъж се оформи облачен кръг и после се разля като ядрен взрив, докато най-накрая кипящият слой от злокобни кълбести облаци покри цялото небе. Коленете на Найджъл омекнаха. Люси я втресе. Дан усети как стомахът му подскочи. А Нети просто зяпна.

Но имаше и още.

Четиримата земляни чуха призрачен рев, сякаш от прибой, разбиващ се върху Далечен бряг отвъд хоризонта на мисълта и после внушително, величествено и без всякакво предупреждение един огромен метален зъб се спусна от облака и разряза бившия им елегантен викториански дом (с предстоящо разрешение за комерсиална експлоатация) на две.

Найджъл зяпна. Люси зяпна. Дан зяпна.

— Страхотно! — измърмори Нети.

Не се чуваше никакъв друг шум освен вятъра, който се мяташе като луд сред дърветата, сякаш търсеше къде да се скрие, и сегиз-тогиз тупкането на някоя падаща тухла от останките на къщата.

Самото нещо беше лъскаво и вертикално и се губеше нагоре в облаците. Беше толкова огромно и настоящо, сякаш имаше абсолютното право да си стърчи там. Докато го гледаха, една малка светла точица се спусна по корпуса му и се изгуби в разрушената къща.

Кълбящите се облаци междувременно бяха започнали да се разпръскват и когато светлата точица за втори път се заспуска, разкриха нещото в цялата му страховита грамадност. Широкото острие или зъб, който бе погребал къщата, се издигаше близо цяла миля нагоре в небето, а там като че се разширяваше и преминаваше в огромно металическо тяло; приличаше на гигантска подводница.

— Това е космически кораб — измърмори Нети и тръгна към него като хипнотизирана. Фотоапаратът висеше на китката й. Изведнъж светлата точица отново се стрелна нагоре.

— Недей! Нети! Върни се! — изкрещя Дан.

Но Люси вече тичаше подире й. Тъй че Дан се затича подир Люси. Найджъл се мъчеше с всички сили да помогне като се опитваше да се скрие зад кормилото.

— Не се приближавай! — викна Дан.

— Нети! — Люси я дърпаше за ръката и се мъчеше да я замъкне обратно при колата. — Ние… Ние не… не знаем какво е това!

— Прекрасно е… — измърмори Нети. Нещо в тона й накара всички да вдигнат очи към огромното нещо и да спрат да вършат онова, което вършеха, каквото и да беше то. При сблъсъка с нещо толкова огромно, толкова излизащо извън границите и на опита, и на въображението им, всички техни действия изведнъж им се видяха неуместни и безсмислени.

Светлата точица отново се беше спуснала в къщата и от коридора сега идваше някакво сияние. Когато тримата свалиха погледи към земята, замръзнаха на място: на прозорчето на входната врата се беше появила някаква сянка.

— Нещо идва! — Дан усещаше как коленете му се разтреперват.

Люси задърпа Нети за ръката. Но Нети продължаваше да пристъпва напред, сякаш нямаше търпение да поздрави онова, което в момента отваряше вратата на съсипания дом…

— Добър вечер, неизвестни форми на живот — рече нещото. — Собствениците на „Звездна светлина Инкорпорейтид“ биха желали да ви се извинят за неудобствата, които вероятно сме ви причинили по невнимание при спешното паркиране на кораба.

— Аааааа! Аааааа! — Люси вече се беше разпищяла невероятно добре. Найджъл беше запушил ушите си и се опитваше да се навре още по-надълбоко под кормилото.

— Всичко е наред, Люси — опита се да я успокои Дан.

— Аааа! Аааааааааа! Аааааааааааааааа! — Люси нямаше желание някой да я успокоява. Току-що се бе сблъскала с Пришълец от друг свят и много ясно, че смяташе да си попищи на воля.

— Шшшт! — изшътка Нети. — То ни говори!

— Именно — обади се Нещото от Космоса. — Като извинение ще ни позволите ли да ви предложим безплатно пътешествие на борда на Звездния кораб?

— Може би друг път… — рече Дан.

— Аааааааааа! Аааа! ААаааа! АаааааАААааааАа! — продължаваше Люси.

— Да! — викна Нети. — Много бих искала!

— Елате с мен, мадам — покани я Нещото от Космоса, врътна се и влезе обратно в разрушения дом.

— Е? Хайде бе! — подвикна им Нети. — Егати как реве! — и преди Люси или Дан да успеят да я спрат, тя последва съществото през вратата.

Дан се поколеба и чак тогава осъзна, че няма избор; и преди Люси да е успяла да се разпищи отново, той вече тичаше след Нети, а Люси се усети, че е хукнала след Дан.

Нещото бе застанало пред една осветена веранда и сега те виждаха, че то не е по-страшно от робот, облечен в изтупани дрешки и със слушалки, който им се кланяше учтиво и се извиняваше, задето се налагало да ги покани в товарния асансьор.