Дъглас Адамс - Дългият, мрачен следобеден чай на душата

— И това там — допълни той, като ръката му сочеше към пантите на вратата.

— А — възкликна психологът, когато същата врата се отвори към тях.

Кейт се разтревожи, след като установи, че трепваше при всяко отваряше на врата в това здравно заведение. Това не беше поведението, което беше очаквала от една отракана нюйоркска журналистка, макар всъщност да не живееше в Ню Йорк и да описваше единствено пътеписни статии за женски списания. Въпреки всичко никак не й подхождаше да се оглежда за едрия блондин всеки път, щом се хлопнеше врата. Там нямаше едър блондин. Имаше малко златокосо момиче на около дванадесет години, напъхано в инвалидна количка. То изглеждаше много бледо, нездраво, самовглъбено и си говореше беззвучно. Нещата, които си говореше, явно предизвикваха тревога и вълнение, тъй като момичето непрекъснато се бореше в стола, сякаш се опитваше да попречи на напиращите към устните думи.

Кейт се развълнува от нейния вид и в някакъв особен порив помоли сестрата, която буташе количката, да спре.

След това се наведе с мила усмивка към лицето на момичето, което явно не харесваше сестрата и мразеше господин Стандиш.

Кейт не се опита да привлече вниманието на момичето, а просто се разля в широка дружелюбна усмивка, за да провери дали момичето ще пожелае да й отговори, но то, изглежда, не пожела. Устните му се движеха безспирно и сякаш водеха свои собствен живот върху останалата част от неговото лице.

Когато Кейт погледна момичето по-отблизо, установи, че то не толкова изглеждаше болно и самовглъбено, колкото уморено, преситено и неописуемо отегчено. Нуждаеше се от малко почивка, от малко спокойствие, но устата му продължаваше да мели.

За броени секунди погледът на момичето срещна очите на Кейт, а съобщението можеше да се разчете като: „Съжалявам много, но ще трябва да ме извините, виждате какво става.“ Момичето си пое дълбоко дъх, полупритвори примирено очи и продължи да нарежда безмълвно.

Кейт се наведе още по-близо с надеждата да долови някоя дума, но не чу нищо. Стрелна въпросителен поглед към Стандиш.

— Цените на стоковата борса — обясни небрежно той.

Лицето на Кейт застина в изумление.

— За съжаление вчерашните — добави Стандиш с недоволно свиване на рамене.

Кейт потръпна при това напълно погрешно тълкуване на нейната реакция и бързо сведе поглед към момичето, за да прикрие смущението си.

— Значи искате да кажете — заговори малко пресилено Кейт, — че тя просто си седи в стола и рецитира вчерашните цени на стоковата борса?

Момичето извърна очи от Кейт.

— Да — отговори Стандиш. — Наложи се да викаме четец по устни, за да разберем за какво става въпрос. Всички бяхме много развълнувани, но след по-внимателно изследване се оказа, че става въпрос за цените от предния ден, което внесе известно разочарование. Всъщност нищо особено. Аберантно поведение. Интересно е да научим защо го прави, но…

— Почакайте — прекъсна го Кейт, като се опитваше въпросът й да прозвучи много заинтригувано вместо абсолютно ужасено, — да не би да искате да кажете, че тя изрежда непрестанно… амиии… цените при затварянето или…

— Не. Именно това е интересното в случая. Следи движението на цените през целия ден. Само че с двадесет и четиричасово закъснение.

— Но това е необичайно, нали?

— О, да. Страхотен номер.

— Номер?

— Ами вижте, като човек на науката смятам, че щом информацията е напълно достъпна, момичето се сдобива с нея по обичайните канали. Няма никаква необходимост в случая да се търсят някакви свръхестествени или паранормални измерения. Бръсначът на Окам. Не трябва ненужно да умножаваме същностите.

— А виждал ли я е някой да чете вестниците или да проверява курса на цените по телефона? — Кейт вдигна поглед към сестрата, която унило поклати глава.

— Досега никой не я е хващал — обясни Стандиш. — Както вече казах, това е страхотен номер. Сигурен съм, че всеки по-вещ фокусник или човек памет би ви обяснил как се прави.

— А вие съветвали ли сте се с такъв?

— Не. Не поддържаме връзки с подобни хора.

— И все пак мислите, че тя го прави нарочно? — не се предаваше Кейт.

— Повярвайте ми, ако знаехте за хората колкото мене, госпожице… ъ-ъ…, щяхте да повярвате във всичко — обясни Стандиш с професионално успокоителен тон.

Кейт се загледа в умореното, нещастно лице на момичето и замълча.

— Трябва да ни разберете — каза Стандиш. — Трябва да сме разумни. Ако ставаше въпрос за утрешните цени на стоковата борса, нещата щяха да са съвсем различни. Тогава щяхме да си имаме работа с феномен от напълно различно естество, който щеше да заслужава и изисква по-ревностно проучване. И смея да изразя сигурност, че нямаше да имаме затруднения в осигуряването на средства за научното му изследване. Нямаше да имаме абсолютно никакви проблеми в това отношение.