Дъглас Адамс - Дългият, мрачен следобеден чай на душата

Стандиш се усмихна, сякаш за да възвести, че никое друго предположение не би му доставило по-голямо удоволствие.

— Много добре — каза той. — „Уудшед“ е научноизследователска болница. Ние се специализираме в грижите и изучаването на пациентите при необичайни или предварително неизвестни условия най-вече в областта на психологията и психиатрията. Средствата си набираме по различни начини. Един от основните ни методи е просто да вземаме от пациентите непосилно високи такси, които те с радост заплащат или от които поне с радост се оплакват. Всъщност няма от какво да се оплакват, тъй като всички постъпващи частно пациенти са напълно наясно защо таксите ни са толкова високи. За парите, които плащат, те, разбира се, имат пълното право да се оплакват — правото на оплакване е една от привилегиите, за които си плащат. В някои случаи стигаме до по-специална спогодба, според която при приписване на недвижимия имот на даден пациент изцяло на нас се обвързваме с гаранции да се грижим за него до края на живота му.

— Значи работата ви всъщност се състои в нещо като учредяване на стипендия за особено надарени пациенти?

— Точно така. Много добре се изразихте. Работата ни се състои в учредяване на стипендии за особено надарени пациенти. Трябва да си го запиша. Госпожице Мейхю!

Стандиш беше отворил ново чекмедже, в което явно се намираше интеркомът му. В резултат на повикването се отвори вратата на един от вградените шкафове и се оказа, че той всъщност се явяваше врата към малък страничен кабинет — недвусмислено предизвикателство към всеки архитект, извисил се до равнището на идеологическата омраза към вратите. През нея премина слаба и по-скоро безлична жена на около четиридесет и пет години.

— Госпожице Мейхю — каза Стандиш, — работата ни се състои в учредяване на стипендии за особено надарени пациенти.

— Много добре, господин Стандиш — каза госпожица Мейхю и се прибра в кабинета си, като затвори плътно вратата след себе си.

Кейт се зачуди дали в крайна сметка това действително не беше вграден шкаф.

— А в момента имаме някои пациенти с наистина забележителни заболявания — вдъхнови се психологът. — Може би ще ви е интересно да дойдете с мене и да видите някоя и друга от нашите звезди?

— Разбира се. Ще ми е много интересно. Господин Стандиш, вие сте изключително любезен — каза Кейт.

— В този занаят трябва да си любезен — отвърна Стандиш и я дари с ослепителна усмивка тип „включвам-изключвам“.

Кейт се опитваше да сдържи поне донякъде непривичното за нея нетърпение. Не изпитваше особена симпатия към господин Стандиш и определено започваше да усеща нещо нездраво в поведението му. Освен това единственият въпрос, който действително я вълнуваше, беше дали в болницата в малките часове на деня е приет пациент, къде точно се намираше в момента и можеше ли да го посети.

Отначало беше опитала с фронтално нападение, но то беше отблъснато още на равнище телефонистка, тъй като не бе могла да назове името на търсения пациент. Деловият въпрос, дали имат висок, добре сложен блондин, изглежда, беше създал напълно погрешно впечатление. Или поне Кейт се опитваше да си внуши, че впечатлението е било напълно погрешно. Краткият телефонен разговор с Алън Франклин я беше вдъхновил за настоящия, по-изискан маньовър.

— Така-а! — Върху лицето на господин Стандиш пробяга сянка на съмнение и той привика отново госпожица Мейхю от шкафа й.

— Госпожице Мейхю, последното изречение, което ви казах…

— Да, господин Стандиш?

— Предполагам сте схванали, че исках да го запишете?

— Не, господин Стандиш, но с радост ще го направя.

— Благодаря — изгледа я накриво господин Стандиш. — И вземете да разчистите тук. Кабинетът е заприличал…

Изглежда, искаше да каже, че кабинетът е заприличал на кочина, но прецени, че щеше прозвучи тъпо при царящата клинична стерилност.

— Просто разчистете всичко — довърши мисълта си той.

— Да, господин Стандиш.

Психологът кимна троснато, бръсна някаква несъществуваща прашинка от плота на бюрото, включи-изключи още една усмивка към Кейт, а после я изведе от кабинета и поеха по коридор, застлан безупречно с един от онези бежови килими, които осигуряват на вървящите по тях неизбежен електрически шок.

— Ето, вижте тук — каза Стандиш, като пътьом показа част от стената с широк жест, но без да поясни по някакъв начин точно кое трябваше да се види или какво точно трябваше да се разбира от видяното.