Дъглас Адамс - Дългият, мрачен следобеден чай на душата

Сали Милс се поколеба и после даде плика и ножа на Дърк. Дяволитостта й се беше изпарила.

Ножът се оказа прекалено тъп, а скочът — налепен на няколко пласта. Дърк се бори с тази комбинация в продължение на близо минута, но без особен резултат. Облегна се отново назад с чувство на умора и раздразненост.

— Ще отида и ще ги попитам дали не им се намира нещо по-остро — каза той и се изправи с плика в ръка.

— Трябва да отидете и да си прегледате носа — каза спокойно Сали Милс.

— Благодаря ви за грижата — отвърна Дърк и се поклони леко. Той взе сметките и тръгна към изложените в дъното на кафенето келнери. Беше посрещнат с известна хладина при отказа си да надвиши установените 15 процента за обслужване с някоя и друга монета по своя преценка и му беше отговорено, че не, нямали нищо по-остро и това бил единственият вид ножове, с които разполагали.

Дърк им благодари и тръгна обратно през кафенето.

На неговия стол беше седнал младият мъж, чийто нож беше отчуждила Сали Милс. Дърк й кимна, но тя беше дотолкова погълната от разговора с новия си приятел, че не го забеляза.

— … в кома — обясняваше тя — да бъде преместен в частна болница в малките часове. Един Бог знае защо трябваше да го правят точно по това време. Само създават главоболия на хората. Извинявайте, че ви надувам главата с това, но пациентът си имаше собствен автомат за кока-кола и ковашки чук в стаята, а тези неща, макар и да са съвсем в реда на нещата в една частна болница, уморяват страшно много по време на дежурство при малобройния персонал в държавната и се чувствувам направо като изцедена, а когато съм така, говоря прекалено много. Нали ако внезапно се строполя на пода, ще ми кажете?

Дърк тръгна нататък и в този момент забеляза, че Сали Милс беше оставила прочитната си книга на масата, на която беше седяла в началото, и нещо привлече вниманието му. Беше дебела книга, озаглавена „Бягай като от дявола“. Всъщност беше много дебела, леко разпарцаливена и приличаше по-скоро на добре бухнала баница, отколкото на книга. Долната половина на корицата беше заета от стандартното оформление „Жена-във-вечерна-рокля-обрамчена-във-визьора-на-оптически-мерник“, а горната беше отделена изцяло за релефно изписаното име на автора, Хауърд Бел, в сребристо. Дърк не можа да прецени веднага кое в книгата беше дръпнало погледа му, но беше сигурен, че някаква подробност от корицата беше отекнала дълбоко в него. Той извърна крадешком глава към девойката, чието кафе беше присвоил и чиито пет кафета и два кроасана, единият от които несервиран и неизяден, беше платил след това. Тя не гледаше към него, затова той присвои и книгата й, след което я напъха в джоба на коженото си манто.

Излезе на улицата, където от небето го връхлетя някакъв преминаващ орел и го принуди да изскочи право на пътя на някакъв велосипедист, който го напсува и го прокле от равнището на моралните висини, достижими единствено за велосипедистите.

Към добре поддържаните имоти в самите покрайнини на едно добре поддържано селце в покрайнините на добре поддържания Котсуълдс зави един, меко казано, не дотам добре поддържан автомобил.

Това беше един очукан жълт ситроен 2CV, който навремето беше имал един грижлив собственик, последван от трима самоубийствено безразсъдни. Той се катереше по отбивката с видимо нежелание, сякаш единственото, за което жадуваше в този живот, беше някой да го заоре в канавката край ширналите се морави и да го зареже там в благодатна забрава, наместо да го пришпорват да драпа нагоре по песъчливия път, който сигурно скоро щеше да се наложи да измине и в обратната посока по причини далеч отвъд границите на неговото въображение.

Най-накрая се дотътри и спря пред изискания каменен вход на главната сграда, после започна бавно да залита назад, докато шофьорът му не сграбчи ръчната спирачка, която изтръгна от колата нещо като задавено „скръц“.

Вратата зейна, полюшвайки се застрашително на единствената си оцеляла панта, и от колата се показаха чифт от онзи вид крака, които никой уважаващ себе си меломан не би могъл да види, без да усети нуждата да им лепне дрезгаво соло на саксофон по причини, които никой уважаващ себе си меломан не би могъл да разбере. Обаче при този изключителен случай саксофонът вероятно щеше да бъде заглушен от скърцането, което същият уважаващ себе си меломан почти със сигурност щеше да лепне на цялата сцена с колата.

Притежателката на краката ги последва по обичайния начин, затвори нежно вратата и след това се отправи към главната сграда.