Джеймс Ролинс - Последната тайна на земята

След още няколко обяснения и отговора заседанието приключи. Блейкли, видимо удовлетворен, се оттегли от катедрата, Когато отиде в съседното помещение, въздъхна и разхлаби вратовръзката си. Първата част от работата бе приключила. Роланд, негов помощник от петнайсет години, след малко също влезе в помещението с подноса диапозитиви в ръка. Блейкли му кимна.

— Всичко премина добре, сър — каза Роланд, докато прибираше диапозитивите в кутия. — Представителите на правителството останаха много доволни. Също и останалите, които финансираха начинанието.

— Прав си — отвърна Блейкли с уморена усмивка. — И аз мисля така.

После свали сакото си, захвърли го на един стол и седна на съседния.

— Никой от присъстващите не знаеше, че там вече бе изпратен един екип — отбеляза Роланд, докато прибираше прожекционния апарат в една кутия.

— Едва ли е необходимо да им се съобщава тази информация още сега — прецени Блейкли и повдигна рамене.

— Така е. Обаче какво ще стане, ако…

— Бъди спокоен. Този път се подготвихме много по-добре. Този екип няма да го изгубим.

За втори път през последните няколко месеца Ашли се сблъска лице в лице с майор Майкълсън. Макар този път да бе в парадна униформа, Ашли веднага разпозна в него Синеокия сякаш направен от пластмаса военен, който бе ескортирал доктор Блейкли до дома и.

— Хич не ми пука дали вие и вашите двама главорези ще придружавате моя екип, или не — каза му тя, като го притисна в един ъгъл непосредствено до изхода на залата. — Искам обаче нещо да ви е съвършено ясно още отсега този екип ще го ръководя аз.

Майорът, застанал мирно, въобще не направи опит да се отдръпне.

— Госпожо, аз ще действам в съответствие със заповедите, които ми бяха дадени.

Тя не обичаше подобни изненади. Бе редно Блейкли от самото начало да я предупреди, че екипът и ще бъде придружен от въоръжена охрана.

— Това е научна мисия, а не военна — добави Ашли.

— Доктор Блейкли обясни, че ние ще ви придружим единствено в качеството си на охрана. Заради вашата лична сигурност.

— Добре — каза тя, като не откъсна поглед от очите му. — Но не забравяйте може вие да носите пищовите, но заповедите ще издавам аз. Ясно ли е?

— Вече ви казах, госпожо, че ми бяха дадени надлежните заповеди.

Тя стисна зъби, за да не избухне. Какво можеше да направи? Отстъпи една крачка.

— Добре, очаквам между нас да няма неразбирателство.

— Някакъв проблем ли има, госпожо? — попита Бен, появил се междувременно до левия и лакът. Усмихваше се, но когато обърна лице към майора, в усмивката му се, появи и строгост.

Ашли усети твърдия характер на Бен. Сегашната му реакция нямаше никаква връзка с доскорошното му по-скоро лековато поведение, Вероятно и на него не му е много приятна мисълта, че ще бъде заобиколен от пистолети, помисли си тя.

— Не — отвърна. — Просто изяснявахме някои неща.

— Чудесно. Всички ще изкараме лятото закопани заедно в трикилометрова дупка. Най-добре е да се сприятелим още отсега — каза Бен и протегна ръка към офицера.

Майор Майкълсън пренебрегна протегнатата ръка.

— Вие си вършете вашата работа, а аз ще отговарям за моята. — Кимна на Ашли и си тръгна.

— Голям симпатяга, нали? Веднага му пролича, че е общителен — каза Бен. Сарказмът в гласа му бе съвсем ясно доловим.

— Не се нуждаех от подкрепления.

— Моля?

— Мога да се справя с майор Майкълсън и без вашата помощ.

— Разбрах — отвърна обидено Бен. Съвсем ясно му личеше, че е засегнат от думите и — Не дойдох да ви спасявам. Разговарях с професор Фюрстенбург и с господин Наджмон. Решихме да отидем в хотелския бар. Просто дойдох да поканя и вас.

Ашли сведе поглед, смутена от собствената си грубост. Не трябваше да си изкарва яда на Бен. За нещастие именно той се бе оказал наблизо в момент, когато трябваше да си го изкара на някого.

— Съжалявам, че бях груба. Не исках да…

— Моля ви, не се безпокойте — прекъсна я той, отново усмихнат. — Австралийците сме дебелокожа порода. Та, ще ни придружите ли?

— Бих искала да се прибера в стаята си. Там е синът ми.

Бен повдигна вежди.

— Довели сте синът си? На колко е години?

— На единайсет — отвърна тя, готова да се отбранява. — И друг път ме е придружавал.

— Супер. Чудесно е да запознаеш собствените си деца с работата си — каза той. После посочи с поглед белия хотелски телефон на стената. — Защо не му се обадите оттук? Ако му няма нищо, елате с нас.