Джеймс Ролинс - Амазония

Погледна Франк в лицето и видя, че той вече бе затворил очи. От устата му излизаше леко хъркане. Бавно го целуна по другата буза. И сега не се разплака, но не успя да сдържи сълзите си. Изправи се, избърса очите си и огледа помещението за последен път.

Шаманът очевидно забеляза сълзите й, тъй като сърдитата гримаса на лицето му бе сменена от съчувствено изражение. Кимна й с разбиране и тихо повтори обещанието си, че ще се грижи за брат й.

Тя тежко въздъхна и се отправи към изхода. Дългото спускане по дървото й се стори безкрайно. В тъмния коридор остана насаме с мислите си. Страховете и тревогите й се засилиха. Тревожеше се за дъщеря си, за брат си и за света въобще.

Най-после излезе от дървото и се озова на поляната. Усети топъл вечерен бриз. Луната светеше ярко, но на небето вече се бяха появили облаци, които закриваха звездите. Някъде в далечината се чу гръм. През нощта щеше да вали.

Бризът все пак я освежи. Тя с бързи крачки прекоси поляната и се отправи към тяхното дърво, Забеляза, че в подножието му някой бе застанал на пост с фенерче в ръка. Бе редник Карера. Рейнджърката я освети с лъча на фенерчето, а после й махна с ръка. До нея се бе присвил Тортор. Ягуарът я погледна, подуши въздуха и пак зае предишната си позиция.

— Как е Франк? — попита Карера.

Кели нямаше настроение за разговори, но не и бе удобно да пренебрегне въпроса на рейнджърката.

— Изглежда по-добре. Оправя се.

— Радвам се да чуя това. Опитай се да поспиш. Очаква ни уморителен ден.

Кели кимна в знак на съгласие, макар да се съмняваше, че ще може лесно да заспи. Приближи се до стълбата.

— За теб е запазено самостоятелно помещение на третия етаж. Намира се вдясно.

— Лека нощ — промълви в отговор Кели, погълната от собствените си грижи, и започна да се катери.

Когато достигна площадката, там нямаше никого. Общото помещение също бе безлюдно. Навярно всички си бяха легнали, изтощени от многото безсънни нощи. Погледна тъмните етажи над нея и се доближи до по-дългата от двете допълнителни стълби. Трети етаж, бе казала редник Карера. Така ми се пада, след като последна се сещам да си запазя стая.

Третият етаж бе разположен доста по-високо от първите два. Изграден върху отделен клон, представляваше обособено жилище, може би предназначено за гости.

Краката я боляха. Започна да се изкачва по високата стълба. Усети, че вятърът се засилва и разклаща стълбата. Листата зашумоляха. Въздухът замириса на дъжд. Луната над главата й бе скрита от тъмни облаци. Кели забърза.

От тази височина видя как надалеч просветна мълния. Последва гръмотевица, глуха като басов барабан. Изведнъж реши, че да живееш върху високо дърво не е кой знае колко умно. Особено когато се намираш в най-високата му част.

Първите дъждовни капки започнаха да падат върху листата. Тя достигна малката горна платформа и се изправи. Вятърът и дъждът бързо се засилиха. В Амазония бурите бяха краткотрайни, но силни, и тази не представляваше изключение. Озова се пред вратите, които водеха към двете стаи на този етаж.

За коя стая й бе казала Карера, че е нейната?

Видя поредната светкавица, образувана сякаш от много малки сърдити копия, последвана от гръм. Дъждът внезапно премина в порой, а вятърът стана много силен. Дъските под краката й се залюляха като дъното на кораб в бурно море.

Без да се смущава от мисълта, че може да събуди някого, Кели бързо се шмугна в по-близкия отвор, като насмалко не се препъна. Бързаше да се окаже на безопасно място.

Стаята бе тъмна. Една светкавица за миг я освети. За щастие в единичната люлка нямаше никого. Вече спокойна, Кели тръгна към нея.

Краката й обаче внезапно докоснаха нещо в мрака. Тя падна на колене и изруга. Присегна и откри нечия раница.

— Кой е тук? — попита глас иззад вратата и на фона й се появи силует.

Кели, все още коленичила, изпита ужас. Чу се гръм и поредната светкавица разкри личността на силуета.

— Натан, ти ли си? — попита Кели смутено. — Аз съм, Кели.

Той бързо отиде до нея и й помогна да стане.

— Какво правиш тук?

Тя отмести мокър кичур коса от лицето си и усети, че цялата пламти, Сигурно ще си помисли, че съм глупачка.

— Май обърках стаята. Извинявай.

— Добре ли си? — попита Натан, без да я пуска. Тя усети топлината на дланите му през мократа си риза.

— Добре съм. Просто се чувствам като глупачка.

— Нямаш основания да се чувстваш така. Тъмно е.

При следващата светкавица тя видя, че той я гледа в очите, Продължиха мълчаливо да се гледат. Най-после Натан проговори: