Джеймс Ролинс - Амазония

— Какво се е случило с него?

От устата на Коуве отново се изля смесица от опростен английски и яномамо. Натан отново не разбра нищо.

— Керл? — Дакий отметна глава назад и гордо се ухили. — Мой брат тешари-рин върна Керл под сянката на яга. Беше добре.

— Следотърсачите са го върнали тук?

Коуве продължи да извлича информация от събеседника си. Дакий говореше бързо и Натан не можеше да следи разговора. Най-после професорът се обърна към Натан. Лицето му бе мрачно.

— Какво ти каза?

— Доколкото ми е по силите да схвана думите му, баща ти действително е бил докаран тук. Жив или мъртъв, така и не разбрах. После заради неговото престъпление и в качеството му на вишва му е била сторена голяма чест.

— Каква?

— Бил е отведен при яга и корените й били захранени с тялото му.

— Захранил корените й?

— По моему иска да каже, че тялото му е било използвано като тор.

Натан насмалко не изгуби съзнание. Макар и да знаеше, че баща му е мъртъв, това, което чу, му се стори ужасно за възприемане. Баща му се бе опитал да предотврати израждането на племето бан-али от праисторическото дърво, като бе рискувал живота си, а в крайна сметка бил изяден от проклетата твар.

Дакий продължи да тресе главата си и да се хили като глупак.

— Това много хубаво! Керл остава при яга! Наши нар! Натан бе твърде развълнуван, за да запита какво означава последната дума, но Коуве му я преведе:

— Наши нар означава „завинаги“.

20:08 ч.

Луи бе заел позиция в мрака на джунглата, поставил очила за нощно виждане на лицето си. Слънцето току-що бе залязло и мракът бързо поглъщаше долината. Заедно с хората си бе изчаквал този момент в продължение на часове.

Нямаше да му се наложи да чака още дълго.

Все пак нужно бе да прояви търпение. „Бързай бавно“ — това бе една от неговите максими. Трябваше да приключат с някои последни приготовления, преди да започнат нападението. Продължи да лежи по корем, покрит от папрати. Лицето му бе боядисано с маскировъчна черна боя.

Денят бе наситен със събития. Тази сутрин, само час след изгрев слънце, му се обади неговият агент. Шпионинът му бе все още жив, слава Богу! Агентът го осведоми, че селището на бан-али е разположено в затворена долина, до която може да се стигне единствено през проход в масива от скални хълмове. Това бе чудесно. Всичките му противници щяха да са събрани на едно място.

Единственото препятствие се бе оказала проклетата глутница ягуари. Милата му Цуи обаче успя да открие решение на този досаден проблем. Рано сутринта заедно със специално подбрана група следотърсачи, в която бе включен и неме-цът Брайл, бяха разхвърляли из околността късове отровно месо, съвсем прясно и кървящо. Цуи бе натрила всички парчета месо с ужасна отрова, лишена от вкус и миризма, но убиваща при първото близване. Глутницата, вече настървена от сблъсъка с рейнджърите, не успя да удържи на изкушението. Огромните зверове изпаднаха в блажен сън, от който така и нямаше да се събудят. Няколко от котките, изпълнени с подозрение, не бяха докоснали месото. С помощта на устройства за нощно виждане и на въздушни пушки, заредени с отровни стрели, Цуи и хората й ликвидираха тези последни заинатени ягуари.

Убиха ги безмълвно. След като разчистиха по този начин пътя си, Луи и хората му заеха позиции пред прохода между скалите.

Предстоеше да се свърши една последна работа, за която бе необходимо търпение.

Бързай бавно.

Най-после забеляза движение. През инфрачервените му очила двете фигури приличаха на горящи факли. Спуснаха се надолу по грубо издяланите стъпала сами. Тази сутрин Луи бе разположил постове пред прохода и ги бе инструктирал да обезвредят всеки индианец, който се покаже. От бан-али обаче нямаше и следа. Вероятно вниманието на племето се бе съсредоточило върху непознатите, озовали се в тяхното село. Вероятно индианците смятаха, че глутницата ягуари ще ги опази от всякакви нежелани пришълци.

Не и днес, мои мили приятели. В долината ви се появи нещо много по-страшно от вашата малка глутница.

Двете фигури продължиха да се спускат по прохода. Луи за миг махна очилата от лицето си. Въпреки че знаеше, че фигурите са там, те се бяха камуфлирали така добре с черна боя, че с невъоръжено око не можа да ги забележи. Постави отново очилата и се усмихна. Фигурите отново се появиха на мястото си.

Какви чудеса прави съвременната наука…

След броени секунди двете фигури достигнаха края на прохода. Спряха се на място и сякаш бяха обхванати от колебания. Дали бяха усетили, че нещо не е наред? Дали не се бояха от ягуарите? Луи затаи дъх. Двамата индианци напуснаха прохода и започнаха да се спускат по ската, готови да патрулират. Най-после.